Човекът от Айова, на име Станли, който се беше хванал на въдицата за мухльовци като него в бара на „Бърбън стрийт“ бе заспал накрая. Той дълго чака едробедрата блондинка, надявайки се отначало, че тя ще дойде, а сетне, докато часовете се изнизваха, увереността го напусна и бе обзет от неприятното чувство, че е измамен. Накрая, като не можеше повече да държи очите си отворени, потъна в тежък, пиянски сън.
Той не чу влизането на Ключаря, нито неговия внимателен и методичен оглед на стаята. Продължи дълбокия си сън, дори когато Ключаря измъкна парите от портмонето му, после извади от джоба часовника му, пръстена с монограм, златната табакера в комплект със запалка и диамантени копчета за ръкавели. Не се помръдна и когато Ключаря се измъкна тихо навън.
Утрото вече преваляше, когато Станли от Айова се събуди, но трябваше да мине още един час, преди да осъзнае, след смазващите последици от пиянството, че е бил ограбен. Но когато осъзна накрая размера на новосполетялото го нещастие наред с мизерното си състояние и скъпото, но безрезултатно преживяване от предишната вечер, той седна на стола и заплака като дете.
Много преди това Ключаря беше укрил плячката си.
След като напусна 1062, Ключаря реши, че е твърде светло, за да рискува повече, и се върна в своята стая. Преброи парите. Сумата възлизаше на задоволителната цифра от деветдесет и четири долара, предимно пет и десетдоларови банкноти — всички стари и използувани, което означаваше, че не могат да бъдат идентифицирани. С чувство на доволство той прибра парите в портмонето си.
Часовникът и другите вещи бяха по-опасни. Той се поколеба първоначално, размисляйки дали да ги вземе, но се по-даде на обзелата го алчност и на чудесната възможност. Разбира се, това означаваше, че днес по някое време щеше да се вдигне шум. Хората могат да загубят пари, без да бъдат сигурни къде и кого е станало това, но изчезването на ценности решително говореше за кражба. Сега вероятността от спешна намеса на полицията беше много по-голяма, а сроковете, които си беше определил, трябваше навярно да се съкратят. Почувствува, че увереността му нараства наред с усилващото се желание да поеме при необходимост и други рискове.
Сред вещите му се намираше и едно малко дипломатическо куфарче — от онези, които може да внасяш и изнасяш от хотела, без да привличаш вниманието. Ключаря прибра откраднатите предмети в него, установявайки, че те несъмнено ще му донесат стотина долара от някой сигурен човек, макар че истинската им стойност беше много по-голяма.
Изчака, докато хотелът се събуди и фоайето се напълни с хора. После слезе с асансьора и се отправи с куфарчето в ръка към паркинга на „Канал стрийт“, където беше оставил колата си предишната нощ. Оттам потегли внимателно към наетата стая в мотела на магистралата „Шеф Мънтуър“. Спря веднъж по пътя, за да вдигне капака на форда и да отстрани някаква привидна повреда в двигателя, докато измъкне ключа за мотела от въздушния филтър на карбуратора. В мотела остана колкото да прехвърли ценностите в друга чанта с ключалка. На връщане отново разигра същата пантомима с колата, като върна ключа на мястото му. Когато паркира колата, този път на друг паркинг, нито у него, нито в стаята му в хотела имаше нещо, което да издава, че е свързан с откраднатите вещи.
Сега беше обзет от такова благоразположение на духа, че реши да се отбие да закуси в кафенето на хотела.
Едва след това, на излизане, той видя кройдънската дукеса.
Миг по-рано тя се беше появила от един асансьор във фоайето на хотела. Бедлингтънските териери — три от едната и два от другата й страна, подрипваха пред нея като неудържими форлойфери. Дукесата държеше уверено и властно каишките им макар че мислите й очевидно бяха някъде далеч, а погледът й, устремен напред, като че ли проникваше през стените на хотела и отвъд тях. Както винаги, характерната за нея великолепна надменност веднага се хвърляше на очи. Само внимателният наблюдател можеше да забележи бръчиците от напрежение и умора по лицето й, които не бяха напълно заличени нито от козметиката, нито от усилията на волята.
Отначало Ключаря спря, без да повярва на очите си, но всъщност това беше самата кройдънска дукеса. Като жаден читател на списания и вестници, Ключаря беше попаднал на много нейни фотографии, за да се усъмни в това, което виждаше. Очевидно дукесата беше отседнала в този хотел.
Умът му заработи трескаво. Кройдънската дукеса се славеше със световноизвестната си колекция от скъпоценности. Тя се явяваше по всякакъв повод щедро отрупана с диаманти. Дори сега Ключаря примижа при вида на пръстените й и сапфирената брошка, която макар и небрежно прикачена беше безценна. Този навик на дукесата говореше, че независимо от предохранителните мерки тя винаги носи със себе си част от своите скъпоценности.