Закуската беше сервирана в апартамента на Додо. Тя направи поръчка и за двамата, след като дълго се мръщи над менюто, а после проведе продължителен разговор със сервитьора, обслужващ стаите, и през това време промени няколко пъти цялата заявка. Днес изборът на сок предизвика, у нея доста съмнения и разговаряйки в продължение на няколко минути по телефона с невидимия сервитьор, тя бе обзета от колебания между качествата на ананаса, грейпфрута и портокала. Къртис О’Кийф се забавляваше, представяйки си хаоса, който продължителният разговор беше причинил в натоварения и бездруго сектор за обслужване по стаите единадесет етажа под тях.
Докато чакаше закуската, той прелисти сутрешните вестници — нюорлийнския „Таймс Пикаюн“ и пристигналия с въздушната поща „Ню Йорк Таймс“. Забеляза, че в местния вестник не се споменават нови неща за случая с автомобилната злополука, който беше изместил останалите събития в града. В нюйоркския вестник видя, че в колоната за борсовите операции акциите на хотелите „О’Кийф“ са спаднали с три десети. Спадането беше незначително — всъщност обичайно колебание, което сигурно щеше да бъде последвано от поредното покачване, щом плъзне слухът за новата придобивка на фирмата в Ню Орлийнс, както се очакваше в близко време.
Тази мисъл го върна към двата тревожни дни, които му предстоеше да прекара в очакване на потвърждението. Съжали, че снощи не прояви настойчивост за взимане на окончателно решение, но след като вече бе дал дума, не му оставаше нищо друго, освен да изчака търпеливо. Ни най-малко не се съмняваше в благоприятния отговор на Уорън Трент. Всъщност друга алтернатива не съществуваше.
Към края на закуската телефонът иззвъня и Додо отговори. Обаждаше се Ханк Лемницър, личният представител на Къртис О’Кийф за западното крайбрежие. Подозирайки темата на разговора, той го прехвърли в своя апартамент, като затвори междинната врата към помещенията на Додо.
Както и очакваше, въпросната тема беше засегната след обичайния доклад по различни финансови проблеми, които нямаха нищо общо с хотелския бизнес, около които Лемницър продължаваше хитро да върти разговора.
— Има още един въпрос, господин О’Кийф — проточи думите си той с характерния калифорнийски носов акцент. — Става дума за Джени Ламарш, онази кукла… хъм, младата дама, към която проявихме интерес, когато бяхме в хотел „Бевърли Хилс“. Помните ли я?
О’Кийф си я спомняше добре: удивителна, стройна брюнетка с хладна усмивка и с жив, палав ум. Той беше впечатлен както от очевидните й женски прелести, така и от качествата й на интелигентна събеседница. Доколкото си спомняше, някой беше казал, че е завършила колежа „Васар“. Била сключила договор с някакво малко филмово студио.
— Да, спомням си.
— Говорих с нея, господин О’Кийф. Няколко пъти. Тя ще се радва, ако замине с вас на някое пътуване. Или пък на повече.
Не беше необходимо да се интересува дали госпожица Ла-марш е наясно до какви взаимоотношения ще ги доведе това пътуване. Ханк Лемницър щеше да се погрижи за това. Възможностите, които му се предоставяха, както сам си призна Къртис О’Кийф, бяха чудесни. Разговорите, както и някои други форми на общуване с Джени Ламарш, щяха да бъдат изключително стимулиращи. За нея, разбира се, нямаше да бъде трудно да се държи на висота пред хората, с които им предстоеше да се срещат. А и нямаше да бъде разкъсвана от нерешителност за такива прости неща като избора на плодов сок.
За свое учудване той изпита колебание.
— Има само един въпрос, в който искам да бъда сигурен, и това е бъдещето на госпожица Лаш.
От другия край на континента достига увереният глас на Ханк Лемницър:
— Не мислете за това. Аз ще се погрижа за Додо, както съм се грижил и за останалите.
Къртис отвърна рязко:
— Не е там работата.
Независимо че имаше полза от Лемницър, понякога на него му липсваше тънък усет за нещата.
— А какво имате предвид, господин О’Кийф?
— Бих искал да подготвите нещо специално за госпожица Лаш. Нещо хубаво. Искам да знам какво ще бъде, още преди да ме е напуснала.
— Струва ми се, че ще успея — отвърна с нотка на съмнение Лемницър. — Разбира се, Додо не е най-блестящата…
— Не какво и да е, ясно ли е? — продължи да настоява О’Кийф. — И няма защо да бързате, ако не е необходимо.
— А какво да правя с Джени Ламарш?
— Тя няма ли други ангажименти…?
— Предполагам, че няма — Лемницър беше обхванат от чувство на гняв срещу всички тези капризи, но сетне добави непринудено: — О’кей, господин О’Кийф, както кажете. Аз ще ви се обадя.