Когато се върна в гостната на другия апартамент, Додо събираше мръсните съдове върху сервитьорската количка.
— Я престани с това — сряза я той раздразнено. — За тая работа си има персонал, на който му плащат.
— Но на мен ми харесва, Кърти.
Тя извърна изразителните си очи към него и за миг той забеляза в тях обърканост и обида. Все пак тя остави заниманието си.
Без да съзнава сам причината за лошото си настроение, той каза:
— Ще се поразходя из хотела.
По-късно, помисли си той, ще изгладя отношенията си с Додо, като я разведа из града. Като че ли тук предлагаха екскурзия по реката с някакъв стар, тромав параход с витла и пара, наречен „Парният президент“. Обикновено той е претъпкан с туристи и това ще й хареса.
Застанал на външната врата, някак импулсивно той й каза това, а тя му отвърна, като обви ръце около шията му.
— Кърти, ще бъде чудесно! А аз ще си прибера косата, та вятърът да не я вее. Ето така!
И тя отдръпна гъвкаво ръката си и отметна назад гъстите си, пепеляворуси коси, увивайки ги в стегнато очертан възел. Повдигнатото й лице и неподправената й радост въздействуваха с такава смайваща, чиста красота, че той беше обзет от желанието да промени решението си и да остане. Вместо това О’Кийф изръмжа, че скоро ще се върне, и рязко затвори вратата на апартамента зад гърба си.
Спусна се с асансьора до мецанина, а оттам слезе по стълбите до фоайето, където решително отхвърли Додо от мислите си. Той закрачи с привидно нехайство, усещайки тайните погледи на минаващите наоколо служители от хотела, които сякаш биваха обзети от неочакван прилив на енергия, щом го зърнеха. Без да им обръща внимание, той продължи наблюденията си върху състоянието на хотела, сравнявайки впечатленията си с фактите от секретния доклад на Огдън Бейли. Това, което видя, затвърди мнението му от предишния ден, че „Сейнт Грегъри“ се нуждае от твърда ръка. Той сподели и мнението на Огдън Бейли за нови потенциални източници на капитали.
Опитът му подсказа например, че масивните колони във фоайето вероятно не са носещи. При това положение не би било трудно да бъдат издълбани, а свободното пространство в тях да се даде под наем за витрини на местните търговци.
Забеляза, че под свода на фоайето видно място заемаше цветарски магазин. Навярно наемът, който хотелът получаваше от него, възлизаше на около триста долара месечно. Същото място с малко повече въображение би могло да се преобрази в модерен коктейл-бар (оформен например като речен кораб — защо не?), който да носи за това време петнайсет хиляди долара. А цветарницата да се премести другаде.
След като се върна във фоайето, забеляза, че там би могло да се освободи допълнително полезно пространство. Намалявайки част от наличното свободно място, можеше съвсем изгодно да се вмъкнат още половин дузина щандове за представителствата на авиокомпании, бюро за коли под наем, за екскурзии, бижутерия и дори аптека. Това естествено щеше да доведе до промяна в атмосферата — сегашният дух на без-действен разкош трябваше да изчезне заедно с този декоративен храсталак и дебели килими. Сега тъкмо ярко осветените фоайета, в които погледът непрекъснато попадаше на рекламни надписи, спомагаха балансът на хотела да радва окото.
И още нещо: ще трябва да се изнесат повечето от креслата. Ако хората желаят да седят, много по-изгодно е да правят това в някой от баровете или ресторантите на хотела.
Преди много години беше получил добър урок от тези безплатни места за седене. Това се случи в един малък град на югозапад в неговия първи хотел — паянтова сграда без аварийни изходи в случай на пожар, но с помпозна фасада. Хотелът се отличаваше с едно качество. В него имаше цяла дузина тоалетни с такса, които навярно се ползуваха по различно време от всички фермери и селскостопански работници от близките околности на разстояние сто мили. За изненада на младия Къртис О’Кийф приходите от този източник бяха доста внушителни, но само едно им пречеше да нарастнат: съгласно законите на щата една от дванадесетте тоалетни трябваше да работи безплатно и стиснатите фермери бяха придобили навика да седят тъкмо пред нея. Той разреши проблема, като нае най-известния пияница в града. За двадесет цента на час и бутилка евтино вино този човек стоически прекарваше всеки ден в безплатната тоалетна. Постъпленията от останалите веднага се покачиха.
Къртис О’Кийф се усмихна при спомена за тази история.
Забеляза, че фоайето все повече се изпълва с народ. Току-що беше пристигнала една група и хората се регистрираха на рецепцията, докато други все още проверяваха багажа си, който разтоварваха от автобуса от аерогарата. Пред рецепцията се беше образувала малка опашка. О’Кийф стоеше и наблюдаваше.