— Момент, моля! — за пръв път в гласа на госта прозвучаха остри нотки. — Вие твърдите, че хотелът е пълен, но вашите служители продължават да настаняват хора. Да не би те да имат някаква специална резервация?
— Очаквах да кажете това — професионалната усмивка изчезна от лицето на помощник-управителя.
— Джим Николас! — от другия край на фоайето долетя гръмогласен весел поздрав. Той беше изречен от дребен, възрастен човек с живо червендалесто лице, увенчано с буйна грива побелели коси. Човекът засити бързо към нишата.
Негърът стана.
— Доктор Инграм! Радвам се да ви видя — и той протегна ръка, която старецът сграбчи за поздрав.
— Как си, Джим, мойто момче? Не, не ми отговаряй! Аз самият виждам, че си добре. Явно преуспяваш. Предполагам, че практиката ти върви чудесно.
— Да, така е. Благодаря — усмихна се доктор Николас. — Всъщност работата в университета ми отнема доста време.
— Е, като че ли не зная! Цял живот съм учил младежи като тебе, а после всички се разбягвате и залавяте с добре платената практика. — Николас се усмихна, а старецът продължи: — Всъщност ти си овладял и двете неща и имаш чудесна репутация. Твоята статия за злокачествените тумори в устната кухина предизвика доста разисквания и ние очакваме да чуем твоя доклад. Междувременно ще имам удоволствието да те представя на конгреса. Сигурно знаеш, че ме избраха тази година за президент на асоциацията?
— Да, чух. Струва ми се, че това е най-добрият избор.
Докато двамата разговаряха, помощник-управителят се надигна бавно от стола си. Очите му зашариха несигурно по единия и по другия.
Дребният, белокос доктор Инграм се засмя и весело потупа колегата си по рамото.
— Кажи ми номера на стаята си, Джим. По-късно ще се съберем с някои колеги да си пийнем. Искам и ти да дойдеш.
— За съжаление — каза доктор Николас — казаха ми, че не могат да ми дадат стая. Вероятно е заради цвета ми.
Настъпи неловко мълчание и президентът на асоциацията силно се изчерви. Сетне чертите му се изопнаха и той заяви:
— Джим, аз ще се заема с тази история. Обещавам, че ще ти се извинят и ще ти дадат стая. Ако не направят това, гарантирам ти, че всички зъболекари ще напуснат този хотел.
През това време помощник-управителят повика едно пиколо и бързо му нареди:
— Извикайте господин Макдермот! Ама веднага!
4
За Питър Макдермот денят започна с незначителни организационни задачи. Със сутрешната поща пристигна записка от служба „Резервации“, с която го информираха, че господин и госпожа Джъстин Кюбек от Тъскалуса ще пристигнат на следващия ден в „Сейнт Грегъри“. Особеното в случая със семейство Кюбек беше придружителната бележка от госпожа Кюбек, в която се казваше, че съпругът й е висок два метра и дванайсет сантиметра.
Седнал на бюрото си в кабинета, Питър си помисли, че би било чудесно, ако всички проблеми на хотела са така прости.
— Обадете се в мебелната работилница — нареди той на секретарката си Флора Йейтс. — Вероятно са запазили леглото и матрака, които използвахме за генерал Де Гол. Ако не са, ще трябва да измайсторят нещо. Утре сутрин трябва да определите една стая и да поставите в нея леглото, преди семейството Кюбек да са пристигнали. Предайте и на камериерките да набавят специални чаршафи и одеала.
Седнала спокойно на другия край на бюрото, Флора си водеше бележки, както винаги мълчаливо, без да задава въпроси. Питър знаеше, че разпорежданията му ще бъдат правилно предадени, а утре, без да й напомня, Флора сама ще провери дали всичко е наред.
Той получи Флора като наследство още като постъпи в „Сейнт Грегъри“ и тогава реши, че тя е отлична секретарка: компетентна, надеждна, около четиридесетгодишна, със сполучлив брак и безлична като сива циментова стена. Освен това, помисли си Питър, Флора беше чудесна, защото можеше да си позволи да я хареса, както си и беше, но без да стига до увлечения. А ако Кристин работеше при него, помисли си той, вместо при Уорън Трент, резултатът щеше да бъде съвсем различен.
След прибързаното тръгване снощи от апартамента на Кристин почти през цялото време той си мислеше за нея. Дори му се яви насън. Присъни му се някаква одисея: плават спокойно по река със зелени брегове (не си спомняше на какво се бяха качили) под звуците на опияняваща музика, в която доколкото си спомняше, арфите преобладаваха. Той разказа съня си на Кристин по телефона рано тази сутрин и тя го бе попитала: „А срещу течението ли плавахме, или се спускахме надолу? Това е важно.“ Но той не може да каже, помнеше само, че всичко му е харесало и се надяваше (осведоми той Кристин) да продължи съня си тази вечер от мястото, където го беше прекъснал.