Лицето на Огилви, изразяващо мрачен скептицизъм, не трепна. Той извади пура от сакото си, огледа я и сетне внезапно я върна на мястото й.
— Струва ми се, че всички сме напрегнати. И така ще бъде, докато тази история приключи.
— Няма значение — каза търпеливо дукесата. — Мен ме интересува какво ще стане сега. Полицията има ли някаква представа, че трябва да търси кола марка „Ягуар“?
Огромната глава, с двойна гуша, бавно се поклати.
— Ако знаеха, отдавна да сме чули. Както казах, вие сте с чуждестранна кола и ще им трябват няколко дни, докато я открият.
— Ами няма ли някакви признаци, че… как да кажа, че повече не се интересуват от това? Понякога като се отделя прекомерно внимание на нещо и след ден-два нищо не стане, хората загубват интерес.
— Вие да не сте луди? — по лицето на инспектора се изписа удивление. — Не четохте ли сутрешния вестник?
— Да — отговори дукесата. — Четох го. Моят въпрос беше по-скоро пожелание.
— Нищо не се е променило — заяви Огилви. — Да приемем, че полицията все още търси колата. На мнозина репутацията им зависи от разкриването на този инцидент, а ченгетата си знаят, че ако не успеят, ще ги раздрусат много яко и ще започнат отгоре. При това самият кмет беше така добър да се обади по въпроса, така че тук е замесена и политиката.
— Значи извеждането на колата от града ще бъде по-трудно отпреди?
— Да кажем, че е така, дукесо. Всяко ченге, включено в акцията, знае, че ако открие колата — вашата кола, — само за един час ще му окачат нова нашивка на ръкава. Та затова сега си отварят очите на четири. Това е положението.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на Огилви. Беше ясно какъв въпрос ще последва, но, изглежда, никой не желаеше да го постави, сякаш отговорът щеше да вдъхне надежда или да я отнеме.
Накрая кройдънската дукеса каза:
— Кога предлагате да тръгнете? Кога ще закарате колата на север?
— Довечера — отговори Огилви. — Та затова съм дошъл да ви видя.
Дукът шумно въздъхна.
— Как ще се измъкнете? — попита дукесата. — Няма ли да ви забележат?
— Гаранция не мога да дам, но съм си направил сметката.
— Продължавайте.
— Мисля, че най-добре ще е да тръгна към един часа.
— Един през нощта ли?
Огилви кимна.
— Тогава е по-спокойно. Движението е напълно намаляло, макар и не съвсем.
— Но и тогава могат да ви видят.
— По всяко време могат да ме видят. Просто трябва да си опитаме късмета.
— Ако се измъкнете от Ню Орлийнс, къде смятате да отидете?
— Ще карам, докато се развидели към шест часа. Сигурно ще стигна до щата Мисисипи, най-вероятно около Мейкън.
— Не е много далече — възпротиви се дукесата. — Това е едва половината от щата и по-малко от четвъртината разстояние до Чикаго.
Дебелакът се размърда, а столът под него изскърца с негодувание.
— А вие да не мислите, че ще карам като на състезание? Или да поставям нови рекорди? Или май трябва някой полицай да се лепне подире ми за превишена скорост?
— Не, нямам предвид това. Само си мисля как да закарате колата по-далече от Ню Орлийнс. А какво ще правите през деня?
— Ще отбия от пътя и ще кротувам някъде. В Мисисипи има колкото щеш такива местенца.
— А после?
— Щом се стъмни, ще продължа нататък. Нагоре през Алабама, Тенеси, Кентъки, Индиана.
— Къде ще бъде безопасно? Съвсем безопасно.
— Мисля, че в Индиана.
— И в Индиана ще пристигнете в петък?
— Надявам се.
— Тогава ще бъдете в Чикаго в събота?
— Събота сутринта.
— Много добре — каза дукесата. — Ние с мъжа ми ще пътуваме със самолет за Чикаго в петък вечерта. Ще отседнем в хотел „Дрейк“ и там ще чакаме да ни се обадите.
Дукът гледаше ръцете си, като се стараеше да отбягва погледа на Огилви.
— Ще ви се обадя — каза безизразно инспекторът.
— Имате ли нужда от нещо?
— По-добре е да ми дадете една бележка за гаража. Може да ми потрябва. Да пише там, че ми разрешавате да взема колата ви.
— Сега ще я напиша — дукесата прекоси стаята към писалището. Написа набързо една бележка върху бланка на хотела, върна се след малко и я подаде сгъната на инспектора. — Това ще свърши работа.
Без да погледне бележката, Огилви я прибра във вътрешния си джоб. Очите му не слизаха от лицето на дукесата.
Настъпи неловко мълчание.
— Има ли друга? — попита тя неуверено.
Дукът стана и вдървено излезе. Като се извърна, той каза сопнато:
— Парите. Той иска парите.
Месестото лице на Огилви се ухили.
— Точно така, дукесо. Десет хиляди сега, както се уговорихме, а останалите петнадесет в Чикаго в събота.