Дукесата разсеяно опря отрупаните с бижута пръсти до слепоочията си.
— Ах, не зная… как съм могла да забравя. Толкова други грижи имах.
— Няма значение. Аз щях да ви подсетя.
— Ще трябва да свърша това днес следобед. Нашата банка трябва да го уреди…
— В брой — каза дебелакът. — На банкноти не по-големи от двайсет долара и да не са нови.
— Защо? — изгледа го злобно тя.
— Така не може да ги проследят.
— Нима не ни вярвате?
Той поклати глава.
— За такива работи е глупаво да вярваш комуто и да е.
— Тогава защо ние трябва да вярваме?
— Щото ще получа още петнайсет хиляди — и в странния му фалцет се доловиха нотки на нетърпение. — И да не забравите, че и тях ги искам в брой, само че банките не работят в събота.
— А да допуснем — каза дукесата, — че не ви платим в Чикаго?
Усмивката се смъкна от лицето му, дори нейното подобие изчезна.
— Много се радвам, че питате за това — каза Огилви. — Ние трябва да се разберем по всички въпроси.
— Мисля, че всичко съм разбрала, но все пак кажете.
— Та ето какво ще стане, дукесо, в Чикаго. Аз ще скрия някъде колата, без вие да знаете. Ще дойда в хотела и ще взема петнайсетте хиляди. Като свърша тази работа, ще получите ключовете и ще ви кажа къде се намира колата.
— Вие не отговорихте на въпроса ми.
— Ще стигна до него — малките свински очички проблеснаха. — Ако нещо не е в ред — например можете да кажете, че нямате парите в брой, щото сте забравили, че банките не работят в събота, — тогава ще извикам ченгетата направо там, в Чикаго.
— Тогава и вие ще трябва доста да обяснявате например как сте откарал колата на север.
— Няма нищо по-лесно от това. Ще кажа само, че за да ви докарам колата, сте ми платили двеста долара, които ще нося у себе си. Казали сте, че разстоянието е доста голямо и затова сте пожелали да пътувате с мъжа си със самолет. И че едва в Чикаго съм огледал добре колата и ми е светнало… — и той сви огромните си рамене.
— Ние нямаме намерение да не спазим дадената дума — увери го дукесата. — Но като вас и аз искам да съм убедена, че сме се разбрали по този въпрос.
Огилви кимна.
— Смятам, че се разбрахме.
— Елате в пет — каза дукесата. — Парите ще ви чакат.
След като Огилви си отиде, кройдънският дук се завърна от доброволната си изолация в другия край на стаята. На шкафа имаше поднос с чаши и бутилки, които бяха отново напълнени. Той си наля чисто уиски, ливна малко сода и гаврътна питието.
— Както виждам, започваш отрано — отбеляза кисело дукесата.
— Това е за прочистване — каза той и си наля повторно, но този път пи на малки глътки. — Когато съм в една стая с този човек, имам чувството, че съм омърсен.
— Очевидно той не е така придирчив — каза жена му. — В противен случай нямаше да приеме компанията на един пияница и убиец на деца.
Дукът пребледня и остави питието с треперещи пръсти.
— Вече биеш под пояса, моето момиче?
— …който след това взе, че избяга — добави тя.
— За бога! Няма ли да спреш? — изкрещя гневно дукът. Той присви юмруци и за миг изглеждаше, че ще я удари. — Именно ти ме накара! Ти ме молеше да избягам и да не се връщам! Ако не беше ти, щях да се върна. Само че ти ми каза, че нямало полза, станалото — станало. Дори вчера щях да отида в полицията, ама ти не се съгласи. И сега се хванахме за тоя… това прокажено леке, което ще ни обере до последната стотинка — гласът на дука изтъня и заглъхна.
— Трябва ли да смятам, че приключи с истеричния си пристъп? — попита дукесата. Отговор не последва и тя продължи: — Мога ли да ти напомня, че не се наложи дълго да те убеждавам, за да постъпиш така. Ако желаеше или пък имаше намерение да постъпиш по друг начин, моето мнение щеше да бъде за тебе без всякакво значение. Колкото до проказата, съмнявам се, че ще се заразиш, тъй като ти внимателно се отдръпна, като ми остави цялата работа с този човек да я свърша аз.
— Ако знаех, нямаше да споря — въздъхна съпругът й. — Извинявай.
— Ако смяташ, че спорът ще ти помогне да си сложиш в ред мислите — каза тя с безразличие, — аз нямам никакви възражения.
Дукът отново се зае с питието си и повъртя чашата в ръка.
— Странна работа — каза той. — За миг ми се стори, че всичко това, колкото и да е неприятно, някак ни сближи.
Очевидно думите му прозвучаха като молба и дукесата се поколеба. Тя също се чувствуваше унизена и изтощена от разговора с Огилви. Дълбоко в себе си жадуваше за миг спокойствие.
Ала силите й не стигаха да преодолее своенравната си природа и да се помирят.
— Дори и да сме се сближили — каза тя, — не съм и усетила такова нещо. — После добави със суров тон: — Все пак сега нямаме време за нежности.