— Правилно! — и сякаш думите й му подействуваха като сигнал, дукът пресуши питието и си наля отново.
Тя го погледна с унищожителен поглед.
— Ще ти бъда благодарна, ако си запазиш трезва мисълта. Предполагам, че аз трябва да се оправям с банката, но има много документи, които трябва и ти да подпишеш.
7
На Уорън Трент му предстоеше да разреши две задачи, които драговолно бе приел, макар че нито една от тях не беше приятна.
Най-напред трябваше да представи на Том Ърлшор обвиненията на Къртис О’Кийф от предишната вечер. „Той обира всичките ви пари“ беше заявил О’Кийф за стария барман. „И доколкото виждам, доста отдавна.“
Както обеща, О’Кийф подкрепи обвинението си с документи. На другата сутрин след десет часа някакъв млад човек, който се представи като Шон Хол от хотелската корпорация на О’Кийф, връчи на Уорън Трент доклад с точни данни от наблюденията по дати и часове. Младият мъж, който се яви направо при Уорън Трент в апартамента му на петнадесетия етаж, изглеждаше смутен. Собственикът му благодари и се залови с разглеждането на доклада от седем страници.
Мрачното настроение все повече и повече го обхващаше. Резултатите от проучването разкриваха, че освен Том Ърлшор в случая са замесени и други доверени служители. Стана му тежко, че е бил мамен от онези, на които най-много е разчитал, включително и такива като Том Ърлшор, когото смяташе за личен приятел. Очевидно злоупотребите в целия хотел имаха много по-големи размери от посочените данни в документа.
Той сгъна внимателно написаните на машина страници и ги прибра във вътрешния джоб на сакото си.
Разбираше, че ако се поддаде на настроението си, ще изпадне в ярост и ще изобличи и накаже един след друг всички, които са злоупотребили с доверието му. Навярно от това щеше да изпита някакво горчиво удовлетворение.
Все пак, размисли Уорън Трент, докладът до известна степен беше от полза, тъй като го освобождаваше от всякакви задължения.
До миналата вечер в мислите си за „Сейнт Грегъри“ Уорън Трент се съобразяваше с поетите задължения към служителите на хотела. Но сега, прозрял нечестното им отношение, той се чувстваше освободен от всякаква отговорност.
В резултат на това му се предоставяше възможност, от която избягваше да се възползува досега, но според която можеше да постъпи с хотела както пожелае. Дори сега тази перспектива не му беше по вкуса и затова реши, да предприеме изпълнението на по-малко неприятната задача — да разобличи най-напред Том Ърлшор.
Бар „Понталба“ се намираше на партера на хотела и беше свързан с фоайето с две въртящи се врати, облицовани с кожа и бронз. Три застлани с килим стъпала се спускаха към вътрешността на Г-образното помещение със сепарета и тапицирани кресла.
За разлика от повечето барове „Понталба“ беше ярко осветен. Така постоянните клиенти можеха да се гледат един друг и да виждат цялото помещение с неговите разклонения. Пред самия бар за самотните посетители бяха наредени шест въртящи се табуретки с мека тапицерия, които даваха възможност да се обхване с поглед целият бар.
Беше дванайсет без двайсет и пет, когато Уорън Трент влезе. Наоколо цареше спокойствие, в едно от сепаретата седеше двойка, а на съседната маса тихо разговаряха двама мъже със значките на участници в конгреса. Обичайният наплив от обедни посетители щеше да настъпи след петнайсетина минути, когато нямаше да е възможно да се разговаря спокойно. Но, както реши собственикът, десет минути щяха да му бъдат достатъчни, за да приключи с бармана.
Един от сервитьорите го видя и се забърза към него, но Уорън Трент даде знак с ръка, че не му е необходим. Забеляза Том Ърлшор на бара, застанал гърбом и внимателно разглеждащ някакъв клюкарски вестник, разстлан върху касовия апарат. Уорън Трент решително прекоси помещението и седна на едно столчетата пред бара. Успя да види, че възрастният барман преглежда вестника за конни надбягвания „Рейсинг Форм“.
— За това ли използваш парите ми? — попита Уорън Трент.
Ърлшор се извърна със сепнато изражение, което премина в слабо учудване, последвано от привидна радост при вида на своя посетител.
— Ах, господин Трент, така ме стреснахте.
Том Ърлшор сгъна сръчно вестника и го напъха в задния джоб на панталона си. Набразденото му от бръчки лице, опасано с побеляла коса като на Дядо Мраз около изпъкналото плешиво теме, се изкриви в усмивка. Уорън Трент се почуди, как не е забелязал досега тази подмазваческа гримаса.
— Отдавна не сте идвал при нас, господин Трент. Много отдавна.
— Ти нали не се оплакваш?