Таксито потегли и доловил изпитателния поглед на шофьора в огледалото, той нареди:
— Карайте няколко преки по-нататък. Искам да телефонирам отнякъде.
— Шефе, в хотела има толкова много телефони.
— Няма значение. Закарайте ме до някоя телефонна кабина.
Нямаше намерение да му обяснява, че разговорът, който смята да проведе, е твърде секретен, за да рискува с телефоните от хотела.
Шофьорът сви рамене. Подир две преки той зави на юг към „Канал стрийт“ и още веднъж огледа пътника в огледалото.
— Хубав ден е днеска… Долу при пристанището има телефони.
Уорън Трент кимна, наслаждавайки се на кратковременното чувство за отмора.
Движението намаля, след като прекосиха „Чупитулас стрийт“. Минута по-късно колата спря на паркинга пред административната сграда на пристанището. Телефонната кабина беше наблизо.
Плати на шофьора един долар, без да прибере рестото. После тръгна към телефона, но размисли, прекоси площад „Ийдс“ и спря до брега на реката. Обедната жега го заля и той усети топлината, която проникваше през обувките му от паважа. Слънцето е добър приятел на старческите кокали, помисли си той.
На половин миля, оттатък реката, на отсрещния бряг на Мисисипи в лятната мараня потрепваха очертанията на град Алджиърс. Този ден, както се случваше понякога, от водата се разнасяше тежка миризма. Ленивите течения, изпълнени с тиня и зловония, бяха присъщи за нрава на Бащата на водите. Както в живота, помисли си той, калта и утайките постоянно те съпътствуват.
Наблизо премина товарен кораб, поел към морето, и сирената му изсвири на завръщащ се оттам влекач с шлепове. Влекачът смени курса, а корабът продължи с неотслабваща скорост. Скоро той щеше да напусне самотата на реката и да я замени за още по-голяма самота на океана. Запита се дали хората на кораба осъзнават това, или то не ги засяга. Може би не. Или може би като него и те са разбрали, че на този свят няма място, където човек не се чувствува сам.
Върна се към телефонната кабина и като влезе, затвори внимателно вратата.
— Плащам разговора по кредит — каза той на телефонистката. — Свържете ме с Вашингтон.
Изминаха няколко минути, докато го разпитат по какъв въпрос звъни, и после го свързаха със съответния служител. Накрая до него достигна грубият и рязък глас на най-влиятелния в страната, а както говореха, и най-корумпирания профсъюзен лидер.
— Говорете!
— Добро утро — каза Уорън Трент. — Надявам се, че не сте на обяд.
— Разполагате с три минути — каза гласът. — Вече изминаха петнадесет секунди.
— Преди известно време — заговори бързо Уорън Трент, — ние се срещнахме и вие ми направихте интересно предложение. Вероятно не си спомняте…
— Винаги си спомням, макар това да не допада на някои.
— Съжалявам, че тогава бях доста рязък.
— Разполагам със секундомер. Мина половин минута.
— Желая да сключим една сделка.
— Аз сключвам сделките, а другите ги приемат.
— Ако наистина сте адски зает — отвърна Уорън Трент.
— тогава да не си губим времето с дребнавости. От няколко години вие се опитвате да навлезете в хотелския бизнес. Освен това желаете да укрепите позициите на профсъюза си в Ню Орлийнс. Предоставям ви възможност да осъществите и двете неща.
— На каква цена?
— За два милиона долара под формата на първи ипотечен заем. В замяна на това ще основете нов клон на вашия профсъюз, като условията на договора ще определите сам. Смятам, че това е изгодно, защото ще вложите вашите собствени пари.
— Добре — замислено произнесе гласът. — Добре, добре, добре.
— А сега — каза настойчиво Уорън Трент — няма ли да спрете този проклет секундомер?
От другия край на линията се разнесе кикот.
— Изобщо нямам секундомер. Все пак ми е интересно как е възможно с едно такова хрумване да накараш хората да се поразмърдат. Кога искате парите?
— Парите до петък. Решението до утре на обяд.
— И какво, последно до мен ли опряхте? След като всички ви отказаха, а?
Нямаше смисъл да лъже и той отговори кратко:
— Да.
— Май губите капитали?
— Не е до парите, ами развитието на нещата не може да се промени. Хората на О’Кийф са убедени, че това е възможно. Предложиха ми да купят хотела.
— Може би си струва да се съгласите?
— Ако приема, от тях няма да получите такава възможност.
Последва мълчание, което Уорън Трент не поиска да наруши. Усети, че другият обмисля и пресмята. Ни най-малко не се съмняваше, че предложението му се преценява сериозно. Вече десет години Международното сдружение на надничарите се опитваше да проникне в хотелската индустрия. Ала за разлика от повечето енергично осъществени акции досега резултатите в този случай бяха печални. Причината се криеше в единството — само по този въпрос — между управителите на хотелите, които се страхуваха от сдружението, и по-честните профсъюзи, които го презираха. За сдружението договорът със „Сейнт Грегъри“, който не беше обвързан с профсъюзите, можеше да се превърне в пробив в масивната стена на организираната съпротива.