— И да са ми го докладвали, май съм забравил — каза Питър.
— Рано сутринта, доколкото разбирам, на разсъмване, някакъв тип отворил вратата на 641-ва с ключ. Човекът в стаята се събудил, а другият се престорил на пиян и казал, че взел стаята за 614-а. Гостътси легнал, но като станал на сутринта, си зачудил как е възможно ключът от 614-а да влиза в бравата на 641-ва. Та тогава разбрах за тази история.
— Може би от администрацията са объркали ключовете?
— Може би, но не са. Аз проверих. Администраторът от нощната смяна се кълне, че не е давал нито един от тези ключове. При това в 614-а стая са семейни и са си легнали рано снощи, без да излизат повече.
— Имате ли описание на човека, който е влизал в шестотин и четиринайсета стая?
— Не съвсем точно, но все пак е нещо. За да съм сигурен, направих очна ставка с двамата мъже от шестотин четиридесет и първа и от шестотин и четиринайсет. Оказа се, че човекът, който е влизал в шестотин четиридесет и първа, не е този от шестотин и четиринайсета. Опитахме и ключовете и ключът от едната стая не може да отвори бравата на другата.
— Изглежда, имате право за професионалния крадец — каза замислено Питър. — И при това положение трябва да предприемем някаква акция.
— Аз съм подготвил някои неща — каза Огилви. — Казах вече на администраторите през следващите дни да дават ключове само срещу името на клиента. Ако забележат нещо нередно, трябва да предадат ключа, но да разгледат човека, който го взима, и веднага да се обадят на някой от моите хора. Наредих също на камериерките и пиколите да следят за мошеници и всички, които изглеждат съмнителни. Моите хора ще работят извънредно и през нощта на всеки етаж ще има по един пост.
Питър кимна в знак на одобрение.
— Това е добре. А вие не смятате ли да пообиколите хотела за ден-два? Ако желаете, ще ви уредя стая.
За миг на Питър му се стори, че по лицето на дебелия пробяга тревожно изражение, но после той поклати глава:
— Не е необходимо.
— Но ще бъдете наблизо, нали? За да ви повикаме, ако е необходимо.
— Ама, разбира се, че ще бъда наблизо — думите му прозвучаха категорично, но в тях нямаше убедителност. И сякаш почувствувал своята голословност, Огилви добави: — Дори и да ме няма през цялото време, моите хора знаят какво да правят.
Все още изпълнен със съмнения, Питър попита:
— Каква ни е уговорката с полицията?
— Ще изпратят двама цивилни. Аз ще им разкажа и за другия случай и предполагам, ще проверят кой евентуално се подвизава в града. Ако е някой от онези хубавци с досие, можем да извадим късмет да го хванем.
— През това време обаче нашият приятел, който и да е той, няма да бездействува.
— Това е неминуемо. А ако има пипе, както предполагам, той ще си направи сметката, че го следим. Много вероятно е да се опита да приключи набързо работата си и да офейка.
— И това е още една причина — подчерта Питър — да бъдете наблизо.
— Аз мисля, че всичко съм предвидил — възрази Огилви.
— И аз така мисля. Всъщност, струва ми се, че нищо не сте пропуснал. Но се притеснявам, че ако ви няма, другите няма да действат така усърдно и бързо.
Какво друго би могъл да каже на главния инспектор, помисли си Питър, в крайна сметка той си знае работата, след като се е заловил за нея. Но той се вбесяваше, тъй като техните взаимоотношения му налагаха да го моли всеки път за такива очевидни неща.
— Няма за к’во да се притеснявате — каза Огилви, като се надигна от стола и се затътри тромаво навън. Питър инстинктивно почувствува, че самият дебелак е притеснен от нещо.
След минутка Питър също излезе, като се задържа при секретарката си, и нареди да се уведомят застрахователните агенти за кражбата, както и за списъка с изчезналите вещи, който Огилви представи.
Питър се запъти към близката канцелария на Кристин, но с разочарование разбра, че е излязла. Реши да я потърси отново веднага след обяд.
Спусна се до фоайето и тръгна към основния ресторант. Като влезе в залата, забеляза, че днес сервираха много бързо, тъй като хотелът беше пълен с гости.
Питър кимна любезно на оберкелнера Макс, който забърза към него.
— Добър ден, господин Макдермот. Отделна маса за вас, нали?
— А, не. Ще седна при хората от „трудовия лагер“.
Питър рядко си позволяваше да се възползува от привилегията си на главен заместник-управител да седи на отделна маса в ресторанта. Предпочиташе да обядва с останалите членове на персонала на голямата служебна маса близо до входа на кухнята.
Ревизорът на хотела Ройъл Едуардс и Сам Якубец, набитият, оплешивяващ главен счетоводител, вече бяха започнали да се хранят, когато Питър се настани до тях. Док Викъри, главният механик, който беше пристигнал преди малко, разглеждаше менюто. Като се отпусна на стола, подаден от Макс, Питър попита: