— Е, това е нещо друго — каза одобрително Сам Якубец.
— Разбрахте ли на какво се дължи това? — попита Питър.
Помощник-готвачът погледна тъжно към кухнята.
— Причините са много. Но в този случай се дължи на остарялата мазнина. Всъщност аз съм виновен, че не се смени мазнината, както смятах. И аз, Андре Лемю, позволих такава храна да излезе от кухнята! — и той поклати глава, недоумявайки.
— Много трудно е за един човек да бъде навсякъде — отбеляза главният механик. — Всеки от нас, който ръководи някакъв отдел тука, може да потвърди това.
— За жалост — обади се Ройъл Едуардс, изказвайки мисълта, която беше хрумнала на Питър — ние никога няма да узнаем колко хора не са се оплакали, но те повече няма да дойдат тук.
Андре Лемю кимна мрачно и остави кафето си.
— Господа, ще ме извините ли? Мосю Макдермот, може би като привършите, ще можем да поговорим, нали?
След петнадесет минути Питър се отправи към кухнята през входа от ресторанта. Андре Лемю побърза да го посрещне.
— Хубаво е, че дойдохте, мосю.
— Приятно ми е да се отбия в кухнята — поклати глава Питър.
Той се обърна и забеляза, че напрежението около обедните часове е започнало да намалява. Все по-малко блюда се отправяха към залата, преминавайки край двете касиерки на средна възраст, заели строго местата си зад високите касови апарати подобно на недоверчиви учителки. В това време от ресторанта пристигаха все повече чинии, които сервитьорите и техните помощници събираха от масите, докато приливът от гости намаляваше. В голямата зала за миене на съдове в дъното на кухнята с хромирани шкафове и контейнери за отпадъци наподобяващи вътрешното помещение на кафене, работеха ритмично шестима миячи с гумени ръкавици и едва смогваха с потока от съдове, който се изливаше от всички ресторанти на хотела и от етажа за конференции над тях. Питър забеляза, че един допълнителен помощник, както винаги, събираше неизползуваното масло по чиниите в един голям съд. По-късно, както правеха в големите ресторанти, макар малцина да си признаваха това, събираното масло щеше да се използува за готвене.
— Исках да поговорим сами с вас, мосю. Вие разбирате, че някои неща трудно могат да се кажат пред другите.
— Едно не ми е ясно — отвърна Питър замислено. — Правилно ли разбрах, че вие сте наредил да сменят мазнината от фритьозника, но това не е било направено?
— Точно така.
— А какво всъщност стана?
По лицето на младия човек се изписа тревога.
— Тази сутрин нареждам. Носът ми подсказва, че мазнината е остаряла. Но мосю Ебран, без да каже, отменил разпореждането ми. Тогава мосю Ебран си отишъл в къщи и аз оставам тука, без да знам, че старата мазнина е оставена.
Питър неволно се усмихна.
— А защо е отменил разпореждането ви?
— Ами мазнината е скъпа, много скъпа. И аз съм съгласен с мосю Ебран. Напоследък често я сменяхме. Много често.
— Опитахме ли се да разберете на какво се дължи това?
Андре Лемю отчаяно повдигна ръце.
— Аз бях предложил всеки ден химическа проба — за свободната мастна киселина в мазнината. Това можеше да стане в лабораторията, а дори и тук. И тогава внимателно щяхме да търсим причината за развалянето на мазнината. Мосю Ебран не се съгласява и с това, и с други неща.
— Вие смятате, че тук много неща не са наред?
— Много неща — отговорът прозвуча рязко и враждебно и сякаш за миг разговорът щеше да приключи. После изведнъж като отприщен бент думите потекоха: — Мосю Макдермот, ще ви кажа, че много неща не са наред. В тази кухня не можеш да работиш и да се гордееш от това. Тука е, как се казва… „тюрлюгювеч“ — лоша храна; стари похвати, които са лоши, и някои нови похвати, които са лоши, и навсякъде нищо не се пести. Аз съм добър готвач, другите могат да кажат. Ама един добър готвач трябва да е доволен от това, което прави, иначе не е добър. Да, мосю, аз щях да направя много промени, много промени за доброто на хотела, за доброто на мосю Ебран и за всички. Но на мене ми се казва като на дете нищо да не променям.
— Възможно е — каза Питър — тука да се извършват големи общи промени, и то съвсем скоро.
Андре Лемю се изпъчи горделиво.
— Ако имате предвид мосю О’Кийф, каквито и промени да направи, аз няма да съм тук да ги видя. Нямам намерение да съм готвач на полуфабрикати в хотелската корпорация.
— Ако „Сейнт Грегъри“ остане независим, какви промени бихте направил? — попита Питър с любопитство.
Бяха прекосили надлъж почти цялата кухня, която представляваше правоъгълник, разпрострян по ширината на хотела. От всяка страна на този правоъгълник, подобно изходите от контролен център, имаше врати, които водеха към отделните ресторанти на хотела, към служебните асансьори и помещенията за подготовка на хранителни продукти на този и на долния етаж. Заобикаляйки една двойна редица от казани за супа, които клокочеха като гигантски тигли, те се приближиха до остъкленото помещение, където на теория двамата шефове на кухнята — главният готвач и неговият помощник, си поделяха задълженията. Питър забеляза, че наблизо се намира фритьозникът — големият сложен агрегат за пържене, виновник за днешните неприятности. Един помощник изсипваше мазнината и ако се съдеше по голямото й количество, ставаше ясно защо честата й подмяна би струвала доста скъпо. Те се спряха и Андре Лемю се замисли над въпроса на Питър.