Питър тихо подсвирна.
— Само толкова!
Те излязоха заедно от канцеларията и се приближиха към фритьозника, от който почистваха последните количества от провинилата се мазнина.
— Утре, разбира се, мазнината ще бъде прясна. Кога я смениха за последен път?
— Вчера.
— Толкова скоро.
Андре Лемю кимна.
— Мосю Ебран съвсем не се шегуваше, като се оплакваше, че излиза скъпо. Но си остава загадка, защо се разваля мазнината.
— Ще се опитам да си припомня нещо от хранително-вкусовата химия. Точката на загаряне на прясната мазнина беше…
— Сто и петдесет градуса по Целзий. Ако се нагрее повече, ще прегори.
— А ако мазнината е вече остаряла, точката на загаряне започва постепенно да спада.
— Да, но съвсем бавно, ако всичко друго е наред.
— А вие при колко градуса пържите?
— Деветдесет и пет градуса — това е най-добрата температура за ресторантските кухни и за домакинствата.
— Значи, ако точката на загряване се движи около деветдесет и пет градуса, мазнината ще запази вкуса си, но когато точката спадне под тази температура, мазнината не е наред.
— Точно така, мосю. Тогава мазнината придава неприятна миризма на храната и гранив вкус, както днес.
В паметта на Питър се раздвижиха отдавна заучените факти, които постепенно беше забравил. За студентите по хотелската администрация в Корнелския университет се провеждаха занимания и по-хранително-вкусова химия. Той си припомни една лекция… в аудиторията „Статлър Хол“, с побелелите, замръзнали от студа прозорци в смрачаващия се следобед. Беше пристигнал отвън, от студения зимен въздух. Вътре беше топло и наоколо се носеше монотонният глас на преподавателя… „мазнини и катализатори агенти.“
— Съществуват такива субстанции — припомни си Питър, — които при свързване с мазнината реагират като катализатори и предизвикват доста бързо нейното разлагане.
— Да, мосю — Андре Лемю започна да изброява на пръсти. — Това са влагата, солта, месингови или медни съединения, които се отлагат във фритьозника, изключително високата температура и зехтинът. Проверих тези неща и се оказа, че всичко е наред.
За миг Питър отгатна причината. Припомни си това, което бе видял преди малко, докато наблюдаваше подсъзнателно как почистват фритьозника.
— От какъв метал са решетките за пържене?
— От хром — отговори с недоумяващ тон Лемю. Хромът, както и на двамата бе известно, беше безвреден за мазнината.
— Не зная — каза Питър — дали металното им покритие не се е протрило? Ако е протрито, какъв ли е металът под него и дали е износен?
Лемю се поколеба и очите му се разшириха. Той мълчаливо обърна една от решетките и внимателно я изтри с кърпа. Те застанаха мълчаливо под светлината и внимателно разгледаха повърхността й.
Хромовото покритие беше протрито от продължителната и постоянна употреба. На някои места то беше съвсем остъргано. През протритите и оголени места металът проблясваше с жълт блясък.
— Това е месинг — младият французин се плесна с длан по челото. — Няма съмнение, че той е развалил мазнината. Какъв глупак излязох!
— Не разбирам защо смятате себе си за виновен — каза Питър. — Очевидно много преди да постъпите на работа тук, някой е решил да направи икономии и е купил евтини решетки за пържене. За жалост това излиза накрая по-скъпо.
— Но аз трябваше като вас да се сетя по-рано, мосю — още малко и Андре Лемю щеше да се разплаче. — Вместо това вие, мосю, вие слязохте от своята канцелария в кухнята, за да ми кажете, на мене, какво не е наред. Това звучи направо като виц!
— Ако стане виц — каза Питър, — вие ще сте си виновен От мен никой нищо няма да чуе.
Андре Лемю отговори бавно:
— Другите казваха, че сте добър и умен човек. Сега сам разбрах, че това е истина.
Питър докосна папката, която държеше в ръка.
— Ще разгледам доклада ви и ще ви кажа какво мисля.
— Благодаря ви, мосю. А аз ще поискам да купят нови решетки за пържене. От неръждаема стомана. Довечера ще бъдат тук, та ако трябва да счупя нечия глава.
Питър се усмихна.
— Мосю, мисля си за още нещо?
— Да?
Младият помощник-готвач се поколеба.
— Вие ще си помислите, че съм, как се казва — самонадеян. Но ние двамата, мосю Макдермот, ако бяхме с развързани ръце, можехме да превърнем този хотел в преуспяващо заведение.
И макар че се засмя невъздържано, Питър мисли над думите му през целия път до кабинета си на мецанина.
9
Миг след като почука на вратата на хиляда четиристотин и десета стая, Кристин Франсис се замисли за какво е дошла. Вчера например посещението й при Алберт Уелс беше напълно естествено, след като предишната нощ животът му висеше на косъм, а тя самата се бе притекла на помощ. Но сега за господин Уелс се полагаха необходимите грижи и докато се възстановяваше, той пак зае мястото си сред останалите хиляда и петстотин гости на хотела. Затова Кристин си помисли, че не се налага отново да го посети.