Все пак нещо я привличаше в дребния възрастен човек. Дали това не се дължеше на бащинското му отношение към нея и защото у него бе доловила някои от чертите на своя баща, с чиято загуба не успя да се примири през петте дълги години. Не, не това! Отношенията с баща й бяха упование за нея, а сега тя проявяваше покровителствено отношение към Албърт Уелс. Вчера например пожела да му спести последиците от решението му да наеме частна медицинска сестра.
Или сега, помисли си Кристин, когато се почувствува съвсем самотна, навярно й се искаше да потърси обезщетение за обзелото я разочарование, след като научи, че няма да се види с Питър тази вечер, както се бяха уговорили. А дали това беше само разочарование или някакво по-силно чувство, след като разбра, че той няма да вечеря с нея, а с Марша Прейскът?
Ако трябваше да бъде честна, призна си Кристин, днес сутринта се беше разсърдила, макар да се надяваше, че е успяла да прикрие настроението си, като го замаскира с лека досада и язвителност, която не можа да потисне, докато разговаряше с него. Би било голяма грешка да прояви собственическо отношение към Питър или да достави удоволствието на госпожица Марша да си въобрази, че е удържала победа над Кристин, макар това да си беше самата истина.
Все още никой не е отговорил на почукването й. Спомняйки си, че сестрата би трябвало още да дежури, Кристин отново почука, само че по-силно. Този път до нея достигна шум от преместването на стол и приближаващи се стъпки.
Вратата се отвори и на прага застана Албърт Уелс. Беше облечен с връхни дрехи. Изглеждаше добре и лицето му, което имаше здрав цвят, засия, щом видя Кристин.
— Вярвах, че ще дойдете, госпожице. А ако не се бяхте обадила, щях сам да ви потърся.
— Аз си помислих… — поде тя изненадана.
Дребният, подобен на птиченце човек се засмя.
— Вие сте си помислила, че ще ме завържат тук, но както виждате, не успяха. Почувствах се по-добре и накарах доктора на хотела да повика онзи специалист от Илиной — доктор Ъксбридж. Той има превъзходен усет и каза, че ако човек се чувства добре, значи наистина е добре. И така, ние изпратихме сестрата у дома й и ето ме жив и здрав! — той целият засия. — Е, хайде, госпожице, заповядайте!
Кристин изпита облекчение, като научи, че той няма да плаща повече за скъпо струващата медицинска сестра. Подозираше, че осъзнал големите разходи, Алберт Уелс е променил решението си.
Влезе подир него в стаята, а той я попита:
— Не почукахте ли преди малко?
Тя отговори утвърдително.
— Стори ми се, че се почука. Сигурно съм се замислил върху това — той посочи масата до прозореца. Върху нея беше разстлана голяма и сложна картинна мозайка, от която две трети беше подредена. — Или съм си помислил, че е бил Бей-ли — добави той.
— Кой е Бейли? — попита любопитно Кристин.
Очите на стареца светнаха.
— Ако останете още малко, ще можете да го видите. Ако не него, то поне Барнъм.
Тя поклати недоумяващо глава. Приближи се към прозореца и се наведе да разгледа мозайката. Голяма част от нея беше сглобена и тя различи сцена, изобразяваща Ню Орлийнс — забулен в здрач, градът се ракриваше от птичи поглед, а през него лъкатушеше блестящата лента на реката.
— Много отдавна и аз си играех с такива мозайки — каза Кристин. — Баща ми помагаше.
Албърт Уелс се беше приближил и я наблюдаваше.
— Някои биха казали, че този вид забавление не е подходящо за възрастен човек. Само че аз често сядам над тази игра, когато искам да се отдам на размишление. Понякога откривам ключовата фигурка и едновременно с нея и отговора на въпроса, върху който мисля.
— Ключовата фигурка ли? Никога не съм чувала за това.
— О, това е една моя идея, госпожице. Мисля, че за всяка игра има такъв ключ, както за всеки проблем. Понякога ти се струва, че си го намерил, но всъщност си се излъгал. Но когато го намериш, всичко ти се изяснява и останалите фигури си идват на мястото.
Внезапно на вратата се почука рязко и властно. Устните на Албърт Уелс тихо прошепнаха:
— Бейли!
Когато вратата се отвори, тя с изненада забеляза, че на прага застана камериер в униформа. Беше преметнал през рамо няколко костюма на закачалки, а в ръката си държеше изгладен син костюм от шевиот със старомодна кройка, който несъмнено принадлежеше на Албърт Уелс. С обиграни движения той окачи костюма от гардероба и се отправи към вратата, където го чакаше дребният човек. С лявата си ръка камериерът придържаше костюмите върху рамото си, а дясната автоматично протегна с разтворена длан.