- Кажи му все пак, че е прекалено. Дори все още не сме се запознали... А той ми изпрати коледни подаръци за години напред!
- Какво да се прави, мамо? Такъв си е Давид - престорено се оплаках аз.
- Знаеш, че не ми остава още много...
- Шшшт, не говори така! - смъмрих я кротко.
- ...Но това съвсем не означава да наваксам изгубеното време! Пък макар и този младеж да разполага със средства.
Час преди това двамата доставчици с огромни усилия бяха инсталирали това технологично чудовище в тясното помещение. Бяха го свързали и оставили мама все още невярваща, радостна и преди всичко слисана от сипещото се над нас изобилие.
- Включи ли го поне?
- О, да... Тъкмо гледам моя сериал. Преди ми се струваше, че го излъчват направо от Бразилия, а сега актьорите сякаш са у дома. Доста приятно впечатление, наистина!
След толкова години оскъдица и неудобства, години, през които всеки сантим, способен да облекчи ежедневието й, бе отреден за мен, тя все пак имаше право на тези, донякъде детински удоволствия. До известна степен не можех да не съм доволна от случващото се. Подчертавам -до известна степен. Защото знаех източника на тази безгранична щедрост.
Ала през онзи ден една подробност ме постави нащрек.
- Мамо... Тази сутрин ли получи новия телевизор?
- Да, нали ти казах: преди малко. Защо ме питаш?
Нищо особено, обикновено предчувствие. И въпреки това...
- А какъв беше предишният подарък?
- Ами... божури и калисони. Между другото, направо са страхотни! Вчера ги довършихме с тази никаквица Лор Шапюи. Да знаеш сега пък от какво е взела да се оплаква...?
Вече не я слушах, измишльотините на ужасната госпожа Шапюи не ме интересуваха. Затова използвах момента да направя равносметка. Божурите и калисоните - тъкмо след вечерта в стаята „Мари Бонапарт“, онази с вибриращото яйце.
Налагаше се още едно уточнение.
- А спомняш ли си кога получи макароните със сладко от рози?
- Нямам представа. Преди два дни. Може би три.
Два, отбелязах мислено аз, вече сигурна в предположението си.
Макароните със сладко от рози пристигат в Нантер на другия ден след първата тайна среша, на която се явих в „Шарм“.
- Какво има, Ел? Да не си нещо притеснена?
- Не, мамо, всичко е наред...
Просто още една примка, стегната около врата ми. Допълнителна връзка между мен и него, прокарана без мое знание. Това не бяха обикновени съвпадения: след всяка покана, стига да изпълнех възложената ми мисия, той ми се отплащаше на другия ден под формата на подарък за Мод. За всяка изпълнена команда получавах захарче, при това той се целеше на най-уязвимото за мен място, на улица „Риго“ № 29, в Нантер.
Банкнотите от сто евро, които бях взела предишната вечер, пареха през кожата на портфейла. Той не ми плащаше за това, че продавам прелестите си. Бе още по-лошо. Тъй като разполагаше със средства, направо купуваше моя живот. Включително миналото и болната ми от рак майка. Какво представлявахме за него ние, ако не малко закъсало предприятие, което може спокойно да купи и изхруска? Брат му бе може би цар на едрите финансови операции, но единствената сделка по сливане и придобиване, която според Луи си струваше, бе по отношение на мен.
Зави ми се свят и аз притиснах отново телефона до ухото си.
- Между другото... Трябва да ти съобщя нещо.
Време беше. Най-сетне споделих с нея голямата новина. За фамилната халка, преправена, за да ми бъде по мярка. И дори за изненадата, подготвена ми от Давид и Арман, която накара мама да се разхълца на другия край на линията. Наложи се да прибягна до някогашните си мечти на малко момиче, за да успея да изразя престорената си радост. Разказът ми заприлича на вълшебна приказка, безсрамна смесица от истини и откровени измислици, но като цяло излезе доста убедителен: сцената на шлепа, когато Давид поиска ръката ми, подаръците, с които отрупваше самата мен, и дори че съм научила за чудесно избраната дата на сватбата едва предишната вечер. Последната и върховна изненада.
Тя ме изслуша, без да каже нищо, но разбрах, че вече лее сълзи.
- Мамо, не плачи...
- Не, не... - стенеше тя и шумно подсмърчаше. - Права си. Каква съм идиотка! Но толкова съм щастлива... толкова съм щастлива за теб, дъще.
- Зная... Сега нали разбираш защо ти изпраща такива подаръци?
Какво да се прави? Не биваше да лъжа майка си, която бе пред прага на смъртта. Но имах ли право да я лиша от това щастие, като изложа пред нея другата моя версия, далеч по-съмнителна и неясна? Версия, при която се отдавах на безлики желания? История, за която сама не знаех какво да мисля, кого да обичам... на кого да предложа тялото си, за да изпитам най-сетне наслада. Как би разбрала тя, а още по-малко приела опасната игра, в която ме бе въвлякъл Луи Барле? Бяхме толкова далеч от приказките за феи и вълшебни пръчици. Толкова далече от идеалния живот, който всяка майка мечтае за своята дъщеря.