Сънят започва така: в деня на сватбата аз съм младоженката. Заключила съм се в стаята и
плача. Свидетелите напразно се опитват да ме вразумят, но аз упорито отказвам да ги пусна.
Причината за тази драма е, че съм гола. Роклята ми е разкъсана.
пред гостите с какви да е одежди. Един от приятелите на моя бъдещ съпруг все пак успява да
ме убеди. Отварям му. Той ме взема в обятията си и ме утешава. После ме целува и ме просва на пода. Толкова съм отчаяна, че съм готова да му се отдам. Ала застанал над мен, той започва усърдно да мастурбира. Прекалено бързо според мен и ето че от него
бликват струи сперма и обливат тялото ми. Течността ме покрива, скоро изсъхва върху
кожата ми и се превръща в белезникава рокля. Ето ме облечена в неговата сперма. Спасена
съм.
(Ръкописна бележка от 10 юни 2009 г., съставена от мен)
След ужасната постъпка на Давид и думите му от предишната вечер двамата не си бяхме говорили. Ранното ми заминаване на работа, постоянно заетият му телефон способстваха за продължението на споделеното ни цупене.
- Добър ден, кабинетът на Давид Барле. С какво мога да ви бъда полезна?
- Ало? Клое?
Тя не можа да ме познае по гласа може би защото по телефона звучеше по-неуверено, отколкото на живо.
- Да? Кой се обажда?
- Клое, Ел е.
- Ел...
Усърдната секретарка ровеше в паметта си, очевидно объркана от двусмисленото умалително.
- Анабел. Ако предпочитате, Ел Лоран.
- Ел! А, прощавайте! Не очаквах да ви чуя по телефона. Някакъв проблем ли има?
Вероятно часовникът пред нея й напомняше, че е девет и двайсет и три, тоест близо час закъснение от моето работно време.
- Не... Впрочем не се чувствам добре.
- Нещо сериозно ли?
- Не мисля. Обикновена настинка - излъгах я аз. - Можете ли да предупредите Давид, а също Албан, че днес няма да мога да дойда?
Втори работен ден и вече болна. Ако в службата бе останал поне един човек, който да защищава задника ми на връзкарка, сега непременно щеше да се възползва от случая и да ме изостави. Никой нямаше да повярва на тъпото ми извинение, нито бъдещият ми съпруг, нито новите ми колеги. Дали Луи щеше да разтълкува отсъствието ми като бягство, като последно средство от моя страна да се изплъзна поне временно от мрежите му? Изобщо не ме интересуваше. За мен най-важно в момента бе да остана на разстояние. Да поставя поне за момент преграда пред хаотичния и своенравен поток на връзката ми с двамата братя Барле. Трябваше ми истина, различна от онази, която получавах чрез техните думи, тъй откъслечни, тъй неясни, а на моменти откровено противоречиви, че накрая започнах да се питам дали крещящото им несъответствие няма за цел да ме принуди да се изгубя сред лабиринта на съмнението и страха.
Бях останала сама в къщата, защото Арман бе почти невидим и преди всичко прекален зает, а и вероятно бе излязъл във връзка с приготовленията. Използвах случая, за да претърся на спокойствие стаите и местата, на които до този момент не бях обърнала достатъчно внимание. Откакто се бях нанесла, се задоволявах с пространството на нашата спалня, банята към нея, салона и много рядко на кухнята. Едва сега си дадох сметка за размерите на зданието, проектирано от архитекта Константен, същият, който бе съставил плановете на „Нова Атина“.
Някогашният будоар към спалнята на госпожица Дюшеноа, днес наша спалня, сега служеше за кабинет на Давид. Вече бях установила неведнъж, че той постоянно стои заключен.
Ключът... Тази дума отекна в мен и пробуди неотдавнашен спомен. Онзи ръждясал, очевидно изкован преди векове ключ, напомнящ рошков, който Луи бе поставил в своята първа пратка... Дали той не даваше достъп до тайните на неговия брат?
Канех се да пъхна металното стъбло в бравата, но за момент се спрях. Сигурна ли бях, че наистина желая да повдигна завесата над едно минало, от която, така или иначе, щях да си остана изключена? Какво щеше да ми донесе то в крайна сметка? Нима Давид нямаше право на забрава, както всеки от нас, както самата мен, с моя баща-фантом? Нима нямаше право на моята любов, безусловна и без всякаква подозрителност, след като ме отрупваше с толкова благодеяния?