28. Любовни истории на обикновената лудост, Чарлз Буковски 29. Моят таен живот, Анонимен автор 30. Моята капитулация, Тони Бентли
Като се започне с Чукай ме и се стигне до Мемоарите на едни гащи, трудно бих могла да си представя как ще чета тези книги в присъствието на Давид или, още по-зле, на публично място като метрото например.
Все още не се чувствах готова - а и едва ли това някога щеше да се случи - да приема подобно предизвикателство към света и към самата мен. Въпреки това желание никак не ми липсваше.
Колкото и ограничени да бяха познанията ми в тази област обаче, не можех да не забележа, че в последователността на заглавията липсваше всякаква логика: нито хронологична, защото от Сад се преминаваше направо към Филип Рот, нито езикова, нито дори еротична, тъй като редом с по-невинните творби стояха такива от най-крайно естество. Трябваше ли да се доверя на съставителя и да ги чета, започвайки от първата, следвайки подредбата, която той очевидно бе съобразил с мен?
Спонтанно разсъждение: физическата любов, която ни откъсва от обикновените земни
неща, която ни обсебва и ни кара да забравим всичко, никога не се свежда просто до секс, до две мимолетно слети тела. Единственият секс, който действително ни възнася, е може би
плод само на нашето въображение, на съмненията ни, на въпросите, които си задаваме, и на надеждите, които възлагаме на един непознат свят. Да фантазираш означава да си представяш, че пръв или първа побиваш знаме на новооткрита планета. Без съмнение това изобщо не е истина, но мечтата е толкова прекрасна, че е достатъчна, за да те извиси до небесата и да ти се ще това никога да не свършва! Една малка крачка за моята катеричка -един голям скок в бленувания живот. Именно в това вместилище на нашите мисли и
мечтания процъфтява сексът, а не толкова в корема или между краката. Само ако дадем воля на нашия дух и оставим телесната ни обвивка на ласките, сме способни да достигнем до върховната наслада и да отвърнем с такава, тук и сега.
(Ръкописна бележка от 10 юни 2009 г., съставена от мен)
Също както предишната вечер, входната врата хлопна в необичаен час, разсейвайки мигом възбудата, която постепенно ме бе обзела и откъснала от самата мен, за да ме отправи към влажни и стръмни селения. Колко примамливи бяха тези селения, към които ме зовеше Луи!
- Ел, тук ли си?
Гласът на Давид отекна звънко, весело, почти непринудено и зачеркна с един замах вчерашната ни свада, сякаш тя бе нещо незначително, което малко добро настроение е напълно достатъчно, за да заличи.
- В салона съм - отвърнах глухо аз.
Той веднага се появи, лъчезарен, по-сияещ от всякога, държейки в ръце огромен калъф за дрехи, зад който почти не се виждаше. Единствено широката му усмивка се мяркаше над розовата пластмаса. По необикновената големина и по формата на опаковката разбрах, че тя не съдържа мъжки костюм.
- Та-ра-та! - протръби съвсем детински той.
Ако стотиците му служители, господата от икономическите издания или най-близките му финансови партньори, го видеха в този момент, акциите на групата „Барле“ непременно щяха да паднат с няколко пункта!
- Какво е това?
В момента, когато се появи, реших да заложа върху картата на разведряването. След като с цената на известни жертви бях се сдобила с нещо като признание от страна на Луи, не можех да не играя пред Давид ролята, която се очакваше от мен.
- Твоята рокля!
- Моята рокля ли?
Приех изненадата му с помирителна усмивка.
- Впрочем... Това е сватбената рокля на мама. Онзи ден забелязах, че е имала съвършено същите размери като теб. С една малка разлика, която заръчах да поправят. Ето я!
Не биваше да се нахвърлям върху него. Не биваше да го питам дали тази рокля е по образ и подобие на халката, която вече ми бе подарил, и е била носена не само от майка му, но и от друга жена. От неговата първа съпруга. От една мъртва.
- Скъпи... - нежно измърках аз. - Не знаеш ли, че не бива да я виждаш преди уречения ден?
- А кой ти каза, че съм я виждал?
Имаше простодушно възторжен вид, какъвто вероятно е придобивал като юноша, когато е побеждавал противника на тенис.
- Ами... Така ми се струва.
- Грешиш, госпожо Барле. От момента, когато попадна в ръцете ми, не е излизала от калъфа, а той е непрозрачен. Само при шивачката, разбира се, но там дори не посмях да надзърна иззад рамото й.