- А сватбата на родителите ти? А снимките?
- Та те са толкова пожълтели, че тя едва се различава...
Държанието му беше просто трогателно. Как бих могла да отблъсна едно толкова откровено, толкова безкористно предложение за помирение? Вероятността да го сторя отпадна в мига, когато извадих роклята от калъфа. Повярвах на думите му и затова отидох в трапезарията, за да я разгледам, далеч от неговия поглед. Никога преди не бях виждала, а още по-малко обличала толкова разкошна дреха.
- Тя е... Тя е вълшебна!
- От модна къща „Скиапарели“ е - обади се той иззад вратата. - По онова време Елза Скиапарели вече е била много възрастна, но все пак я е направила по мярка за мама. Имай предвид, че е уникат!
Уникат, разбира се. Напълно подхождаше на това великолепие, където нито детайлите, нито направата, нито съхранението издаваха действителната възраст. За разлика от повечето сватбени рокли, тази изобщо не напомняше трудносмилаемо суфле от тюл и газ, поръсено с бродерия и ефирно до погнуса. Като обобщение на първоначалното ми впечатление, аз тихичко възкликнах:
- Това е истинска рокля... Истинска рокля и нищо повече.
- Какво казваш?
- Почакай. Казвам, че ще облека роклята.
- Давай, красавице! Затова я донесох. Ако има още нещо за преправяне, по-добре да стане навреме.
Нямаше нужда, почувствах това веднага щом усетих допира на седефената коприна върху кожата си. Бедрата, талията, гърдите и дори прекалено изпъкналият по мое мнение задник, който тъй трудно се вместваше в дрехите прет-а-порте... Цялото ми тяло напълно, естествено и непринудено се побра в нея и изглеждаше като изваяно от скулптор. Горната част следваше вярно очертанията на торса ми. Представляваше обикновено бюстие с остро деколте с пестеливо пришити волани. Надолу роклята се разкрояваше над бедрата на три пласта, които сякаш бяха готови да се завъртят във вихрен валс. Всеки пласт бе свързан с по-горния чрез цветни волани от същия плат, а в сърцевината на всяко от цветчетата по тях се таеше диамант, който придаваше допълнителен блясък.
- Е, как е?
- Ами... Направо е съвършена!
Завъртях се на пети, като увлечена от невидим кавалер, и се озовах пред голямото огледало в трапезарията. Познавах жената, която ме гледаше отсреща, и все пак тя ми се струваше някак различна. Чувствах се уверена в себе си: през последните седмици не бях прибавила и не бях изгубила нито един грам от теглото си, но въпреки това имаше нещо в Ел, нещо в мен, което се бе променило. Изглеждах по-разцъфнала, по-пищна. Дори кожата ми беше просветляла. Луничките по лицето ми, които винаги бях ненавиждала, сега ми се струваха като възхитителна естествена украса. Впрочем две-три се бяха появили върху устните ми като напъпили цветя върху влажна и плодородна почва.
Значи, бе вярно, че изпълнените с копнеж погледи допълнително ви разхубавяват, подчертават у вас всичко най-прекрасно и най-привлекателно. Значи, втренчените в мен очи предишната вечер окончателно бяха смъкнали от мен онази последна обвивка, останала от моминството, която до този момент ме бе стягала. Бях оставила в „Шарм“ старата си кожа и бях излязла оттам нова, с моето ново „аз“, способна да видя и да пожелая собствената си красота. Вече не ми се струваше абсурдно, че мъжете копнеят да обладаят това тяло.
Зад вратата, на която предварително бях поставила резето, Давид изгаряше от нетърпение. Реших, че това е моментът да сваля маската на признателност и покорство.
- Кажи ми, че тя никога не е обличала тази рокля.
- Коя тя? За какво говориш? - възпротиви се веднага той.
- Орор... - подсказах му аз възможно най-меко и внимателно. - Нали никога не е обличала тази рокля?
- Не! Защо би го направила...
Лъжеше, можех да доловя киселата нотка в гласа му, лекото колебание, тъй различно от обичайната му увереност. Той веднага се опита да отхвърли настрани темата, подобно на гнил плод, който брулят от дървото.
- Мога ли да вляза?
- Не... Не и преди да си отговорил на моите въпроси.
- Ел... - този път жално ме повика той. - Вече ти казах всичко, което има за казване: обикновен любовен триъгълник. Луи обича Орор, която обича Давид... Който пък не я обича. Точка. Няма какво повече да добавя.
Престорих се, че приемам този съшит с бели конци сценарий за чиста монета само за да предприема ново настъпление:
- И това ли е било причина за депресията й?
- Нищо подобно. Тя си беше болна много преди аз и Луи да я срещнем.
- Тогава защо се е хвърлила в бурното море... Нима не от огорчение?
- Нямам представа. Никой така и не разбра какво всъщност се е случило. Дори Луи. А при това той пръв пристигнал на мястото..