- И се е опитал да я спаси?
Луи бе заявил обратното. Бе приписал на брат си ролята на рицаря-герой. Само че защо?
- Точно така. Само че нищо не е могъл да направи... Освен да си строши коляното в скалите. След това, в продължение на седмици дори смятахме, че вече никога няма да може да ходи.
- И това ли е цялата история?
- Да - отвърна той, възвърнал своята увереност. - Освен че полицията проведе кратко, чисто рутинно разследване.
- Защо „рутинно разследване“? - хванах се за думите му аз.
- Ами защото показанията на Луи бяха доста противоречиви.
- В края на краищата самият той не е бил разследван?
- Не... Ченгетата заключиха, че става въпрос за нещастен случай.
Гласът му вече се чуваше от по-близко. Предположих, че се е облегнал от другата страна на вратата и е готов всеки момент да влезе.
- А ти... Ти какво мислиш?
Минаха няколко секунди, преди той да ми отговори:
- Като познавам раздразнителния характер на Луи, трябва да призная, че през ума ми минаха всякакви мисли.
- Например какви?
- Глупости...
- Знаеш, че няма да влезеш тук, преди да ми отговориш.
- Помислих си, че не е изключено той да я е блъснал сред скалите, това е! - рязко отвърна той. - Орор и той чудесно познаваха мястото, където се случи всичко. С една дума, доста странно е тя да се остави да бъде изненадана от вълните точно там... Дори и в онази бурна вечер.
- Наистина ли смяташ, че е бил способен на подобно нещо?
- Не... Не знам... Смятам, че никой никога не знае докъде би могъл да стигне един озлобен човек.
Поне в това отношение бе напълно прав. Ала не можеше да ме заблуди. Ясно ми бе, че в неговата версия имаше доста неясноти. Какво се бе случило с ръката му?
Въпреки това реших да бъда предпазлива, за да не предизвикам бурната му реакция от последното ни спречкване. Вече ми е доверил подробности, които вероятно не бе споделял с никого до този момент.
Съблякох роклята и внимателно я сгънах обратно в калъфа, като добавих само:
- Вероятно си изпитвал вина... Нали?
- Да... Сигурно е така. Само че всичко това е останало далече в миналото...
Дали не се опитваше да убеди сам себе си, да затвори чувството за вина и всички призраци от миналото там, където им беше мястото - под тежкия похлупак на забравата?
На вратата се раздаде леко, умолително почукване и аз най-сетне дръпнах резето. Не за пръв път щеше да ме види по бельо.
Само че за пръв път щеше да ме вземе в обятията си сред старинния декор на тази стая, който ме караше да си представям по-скоро тихи вечери край камината, отколкото любовни пориви и въздишки.
Той веднага ме прегърна, без да мога да разбера дали иска от мен наслада, или утеха. Остана неподвижен няколко секунди, скрил лице в шията ми, докато с леки движения все по-плътно притискаше тялото си до моето. Напомняше обидено дете, което дири убежище в майчиния скут.
Бавно и нежно го помилвах по тила с по-скоро окуражителен, отколкото еротичен жест, но все пак той го прие като покана. На свой ред прокара длан по гърба ми и я задържа в извивката, откъдето започваше задникът ми. От този допир снагата ми сама се изви и той изтълкува това като насърчение да продължи. След моите две последователни капитулации в „Шарм“ двамата не бяхме правили любов.
Дали новата Анабел, онази, която току-що бях открила у себе си, отразена в огледалото, все още му принадлежеше?
- Все още не сме кръстили тази стая, нали, нали? - прошепна той на ухото ми.
Подобно предложение изобщо не напомняше досегашните ни любовни игри, лишени от всякакви изненади и предизвикателства. Какво ставаше с него?
Наблюдавах отражението на двама ни в огромното огледало, изваяни от ярката светлина на летния следобед, красиви повече от всякога. Всеки страничен наблюдател би заключил, че сме създадени един за друг. Не само аз бях преживяла метаморфоза. При него промяната бе по-трудно доловима, но за миг ми се стори, че виждам върху устните му същата онази дяволита, хищна, канибалска усмивка, която Луи отправяше към жертвите си.
- Ел!
Без да дочака съгласието ми, той ме отнесе до дългата мраморна маса с бронзови крака и ме положи върху леденостудения камък. Едва имах време да потръпна и той ме привлече към себе си, с разтворени крака, вирнати към небето. Притисна бедрата ми към корема, пъхна глава между тях и устата му се озова на височината на моите слипове. През тънката материя усещах как горещият му дъх гали устните, които до този момент бяха сухи като есенни листа.
Той отмести плата с един пръст и започна да лиже вулвата ми отдолу нагоре, сякаш искаше да я покрие със смазка. Когато стигнеше в горния край, до еректилния израстък, все още скрит в защитната си обвивка, започваше отначало, като по учебник.