За пръв път той ме бе дарил с оргазъм съвсем сам, без помощта на моята ръка, само той, с устата и члена си, които все още бяха облени с моята телесна течност.
Ала сигурна ли бях, че единствено той е сътворил това чудо? Стори ми се, че в неговата
въздишка долавям нечие друго, тъй познато присъствие.
11 юни 2009 година
Моето тефтерче! Тефтерчето, тефтерчето, тефтерчето...
Все още гола в трапезарията, задъхана, мокра между краката и по бедрата след преживения екстаз, си повтарях механично тази дума до замайване, подобно на Скъперника с откраднатото ковчеже. Бях забравила сребристото тефтерче направо върху нашето легло. Моят „Десет-пъти-дневно“, в който вече имаше и бележки, писани от моята ръка. Не бих могла да преживея срама, ако Давид прочетеше тези редове. Що се отнася до останалите страници, направо не ми се мислеше какви лъжи щеше да се наложи да измислям, за да оправдая тяхното присъствие и да съхраня поне малко от неговото уважение и доверие.
Втурнах се нагоре по стълбите по гол задник, прикрила криво-ляво с дрехите гърдите и корема, като се молех само да не срещна Арман, който постоянно сновеше като призрак из дома. Вече чувах как горе мъжът ми се разхожда из спалнята. После стъпките му внезапно замряха. Влетях вътре и го заварих, с гръб към вратата, да гледа към градината, но не можех да видя какво държи в ръцете си. Дъхът ми секна, когато забелязах, че тефтерчето е изчезнало от леглото.
Накрая той сложи край на мъчението ми и се обърна:
- Кажи ми...
Ръцете му бяха празни. Поех дълбоко въздух. Край на кошмара? Или пък бе имал достатъчно време да го вземе и да го скрие сред вещите си?
Стиснах в шепи гърдите си до болка, сякаш мачках зряло грозде.
- Да?
В контражур лицето му изглеждаше напълно безизразно. Ала гласът му ми се стори не толкова мек и ласкав, колкото можеше да се очаква.
- Все пак ще трябва да се върнеш...
Да се върна къде? При мама? В Нантер? При Фред? Да се върна към предишния си живот, тъй посредствен и нищожен?
- Не се заблуждавай. Изборът ми изобщо не се дължи на чувствата, които изпитвам към теб.
За какво говореше, боже мой? Нали бях тук именно защото ме обичаше?
- Само че ще се наложи да се бориш, за да накараш и останалите да те приемат.
Треперех от притеснение, тъй като най-сетне започнах да разбирам смисъла на думите му.
- Да ме приемат...? - повторих все пак предпазливо аз.
- В БТВ. За какво мислиш, че говоря? Имай предвид, че синдикатите никак не харесват връзкарите. Докато не им докажеш, че заслужаваш назначението, за тях ти ще си просто любимката на шефа.
Дали преди мен бе имало и други любимки на шефа? Пропъдих тази мисъл и го погледнах съчувствено.
- Да, ясно... Разбирам.
- Само че и мен няма да оставят на мира - добави мрачно той.
Отново въздъхнах с облекчение. Значи, всичко се свеждаше до това. Няма да бъда лишена от всичко. Поне не веднага. Все още не.
Само че къде бе изчезнало онова проклето тефтерче?
- Ако искаш сама да се утвърдиш, благодарение на личните си качества - продължи натъртено той, - ще трябва да работиш наравно с останалите. Дори повече от останалите. Трябва да знаеш що за хора са те. Или ти ще им вземеш ума, или те ще ти вземат здравето. При тях средно положение няма.
Благодарение на Кристофър и на Луи вече имах известна представа за безмилостната атмосфера в този бизнес. Очевидно се налагаше да си извоювам име чрез тях, на техен терен. Не биваше да се надявам да спечеля уважението и подкрепата им, ако си останех затворена в този дом или между стъклените стени на моя кабинет. Тепърва ми предстоеше да докажа себе си.