- Вече ти казах. Мога да ти дам назаем.
Тъкмо бяхме стигнали до ъгъла на тясна странична алея, когато зад нас, откъм пътя се дочу бръмчене на мотор, което ни накара да се обърнем.
Черна лимузина със затъмнени стъкла, немска марка, според мен доста рядко срещана, се движеше бавно досами високия тротоар, изравни се с нас и спря.
Стъклото на задната врата се спусна и зад него, като в някой шпионски филм, се появи лице, чиито черти бяха неузнаваеми в полумрака на луксозната вътрешност, издържана в антрацитни тонове.
- Здравейте! Вие сте София, нали?
Гласът прозвуча на фона на задъханото темпо на Болерото от Равел, но думите бяха отправени към моята приятелка, сякаш аз не съществувах.
- Да...
- Казвам се Луи Барле. Бъдещият девер на Анабел. А също така директор по комуникациите в
БТВ.
Открай време знаех колко самоуверена и насмешлива е София, но тази неочаквана поява я накара да се смути и да замръзне на мястото си.
- Ще ми позволите ли да ви я отнема? - запита той, като ме посочи с брадичка. - Надявам се, няма да ми се сърдите?
Едва тогава се появи изпитото лице на Луи. Сега на него грееше приветлива усмивка, но аз знаех колко свирепо може да бъде то в други моменти. От полуотворения прозорец до мен достигна уханието на ванилия и лавандула, което се смеси с околния мирис на гора. Луи Барле имаше способността навсякъде да оставя своя отпечатък, да променя всяка ситуация, всяка обстановка по свой образ, да й придава нов облик със самото си присъствие, както вече бе постъпил с мен, вписвайки името ми върху картата на града.
- Трябва непременно да поговорим във връзка с нейното предаване.
Как бе възможно да лъже така безочливо? Явно бе, че ни е проследил дотук и че появата му няма нищо общо с професионалните ми задължения.
Облегнал небрежно ръка на стъклото, той не снемаше погледа на познавач от тялото на София, чиито примамливи форми ясно се очертаваха под прилепналия анцуг.
- И така...? - подхвърли закачливо той. - Надявам се, че няма да й предложите по-добра работа?
В думите му нямаше двусмисленост, но бих могла да се закълна, че под матовата кожа на моята приятелка изби руменина.
- Не! - съвзе се най-сетне тя. - Охотно ви я преотстъпвам. И без това се влачи като крава!
- Благодаря! И „кравата“ има какво да каже! - престорено се възмутих аз.
- Хайде, не чакай покана, след като твоят колега настоява.
- Може ли? Съгласна ли си да те оставя сама?
- Нямай грижа. Бягам по-бързо от извратеняците в гората!
Този път тя на свой ред впери черните си очи в очите на неочаквания ни спътник.
После ме блъсна в гърба и аз така и не разбрах дали по този начин иска да ме подкани, или да се отърве от присъствието ми.
Луи отвори вратата, отмести се, за да ми направи място, след това чукна по непрозрачната преграда, за да даде знак на шофьора да потегля. Едва успях да затворя вратата и под мекото бучене на мощния двигател колата полетя напред.
Никога не съм
ми се струва, че аз съм
единствената или по-скоро последната, която не е имала сексуални еротични преживявания, които за всички други вече са рутина.
В случая, ако нещо се бе случило в тази лимузина, щяхме да разполагаме с всички удобства. Пред седалките имаше достатъчно място, където бих могла да се настаня между
краката му и да му измъкна члена. Мекото возило щеше да ме люлее и устата ми да се движи плавно напред-назад без всякакво усилие. От време на време щях да го захапвам леко за основата на главичката, да не би някоя неравност на настилката да я вкара прекалено
дълбоко в гърлото ми. След като той свърши, щях да извадя салфетка и да избърша устата си
от изпръскалата я сперма само с едно движение, подобно на чистачката на предното стъкло.
(Ръкописна бележка от 11 юни 2009 г., съставена от мен)
- Къде ще ме откарате? - запитах аз с креслив тон, който подразни самата мен. - Може би в хотел „Шарм“? Май нощите вече не са ви достатъчни?
- С удоволствие бих го направил, повярвайте ми... Само че не бих сторил нищо без ваше съгласие.
Изглеждаше искрен и дори донякъде възмутен, че поставям под съмнение добрите му обноски и намерения.
- До този момент не съм открила у вас никакви особени задръжки!
- Не се заблуждавайте - поправи ме той, като ме хвана за ръката. - Ако дори за миг бях забелязал у вас дори сянка на несъгласие към това, което ви предлагам, веднага щях да се откажа. Впрочем сама видяхте миналата вечер... нали аз сложих край на сеанса. Не обичам да пресилвам нещата, Ел. Просто ви придружавам по пътя, който сама доброволно си избрахте.