- И знаете ли защо, Ел?
Очите му бяха изпълнени с нов блясък. Неусетно той се бе навел към мен и можех да почувствам топлината на огъня, който го изгаря отвътре.
- Не - признах си аз.
- Чисто и просто защото за една смърт, за една гибел и за раждането, довело до нея, е имало стотици сливания на телата сред еротичния пейзаж, който се шири пред очите ти. Стотици пъти тези тела са изпитвали върховна наслада, тук, там, навсякъде край нас. Всеки, който притежава умението да вижда, може да открие техните следи по-лесно от онова, което са оставили след себе си трагичните събития, за които говорите.
- Защо не... Но по какъв начин това засяга нас, вас и мен?
- Потърпете още малко, ще ви предоставя красноречив пример. Сама ще се убедите.
Той отново се наведе напред и устните му почти докоснаха непрозрачната преграда:
- Ришар, можете ли да карате по-бързо? Благодаря.
Лимузината тутакси пое по лентата за автобуси, измъкна се от гъмжилото коли по улица „Сент Антоан“ и с пълна скорост излезе на улица „Риволи“, без да държи сметка за полицейските постове, които на този участък бяха особено многобройни.
Той седеше редом с мен, чувах гласа му, усещах миризмата му, долавях похотливата атмосфера в купето, виждах как ръцете му галят меката кожа на тапицерията и които по същия начин биха могли да галят моята кожа... Започнах да се задъхвам и си позволих да смъкна малко стъклото откъм моята страна, за да позволя на свежия въздух да охлади възбудените ми сетива.
Да дойда на себе си. Да възвърна самообладанието си. Да не се оставям да ме завладее това сладостно вцепенение.
- Добре - съгласих се накрая аз. - Но при едно условие: престанете да ме залъгвате с тази история за Орор. Искам да науча всяка подробност около нейната смърт. Искам истината, Луи. Цялата истина.
В отговор той ме изгледа учудено и с известно уважение. Нали за пръв път се обръщах към него по име? Или може би прочетох в очите му по-сериозно, по-дълбоко чувство?
Обля ме нова вълна, с която не можех да се боря, и се сетих, че в това тясно пространство той безброй пъти би могъл да пъхне ръка в стария ми анцуг, а след това и в слиповете ми. Тази мисъл предизвика най-напред контракция на големите ми устни, а след това на перинеума. С мъка се опитах да преодолея тази реакция. Какво би станало, ако тъкмо в този момент се подмокря?...
Това не е мечта, може би по-скоро мисъл, един от онези мокри сънища, които понякога
минават през ума ми пред червения светофар или по време на престоя на метрото на някоя спирка, и веднага се разсейват с възобновяването на движението.
За това кратко време придавам на всички мъже, които ме заобикалят, едно и също лице. Избирам, естествено, най-красивото и го прикачвам към останалите. Така всички стават еднакви пред моето желание и никой не ми изглежда отблъскващ. Всички ми се струват
достойни да ги приема. Чувствам ги различни, многолики, изтъкани от особености, кожата им излъчва специфична миризма и въпреки това се сливат в една-единствена личност.
Еднакви и в същото време различни, те ме привличат и аз без всякакви задръжки съм готова да се подложа на ръцете им, които да ме галят и притискат, а пръстите и фалосите им да
проникват последователно в мен.
След като се съвзема, всеки път си давам сметка, че не съм нито достатъчно широка, нито
пък притежавам достатъчно отвори, за да мога да ги задоволя. Упреквам се за този свой
недъг и си тръгвам с поруменели бузи, подмокрени слипове и с обещанието следващия път
да се проява по-добре.
(Ръкописна бележка от 11 юни 2009 г., съставена от мен)
Всъщност, с изключение на момента, когато бе хванал ръката ми, Луи изобщо не си бе позволил да ме докосне. Вярно бе, че по свой, може би доста противоречив начин, този човек изпитваше уважение към мен. Или пък неговата сдържаност бе изтънчен способ да разполага с мен, както и когато си пожелае, а не само при благоприятни обстоятелства?
- Приближаваме... - прошепна ми той, взирайки се нетърпеливо в градския пейзаж. - Сега ще видите: онова, което имам намерение да ви покажа, ще задоволи любопитството ви.