Откровено казано, не виждах каква връзка може да има между Тюйлери и смъртта на Орор, но вкопчена в дръжката на вратата, не знаех как да му възразя. Толкова по-добре. Всяка моя дума в този момент би прозвучала като призив да ми се нахвърли. Да ме обладае. Да ми спести всякакви дълбокомислени обяснения и да ми даде онова, от което ме лишаваше при всяка наша среща.
Най-сетне дългите корпуси на Лувъра се появиха отляво, с пълна скорост отминахме двореца на френските крале и стигнахме до зеления остров на Тюйлери, разположен в самото сърце на града. Знаех все пак, че това място не винаги е изглеждало така. На мястото на дърветата някога се е намирала втора сграда, дворецът Тюйлери, опожарен от въстаналите комунари през 1871 година.
- Стига да прояви характер - продължаваше своя коментар Луи, - всеки от нас може да се отъждестви с някоя историческа личност. Тази игра е доста забавна.
По каква крива пътека отново ме водеше той? Реших да не му противореча и дори да насърча моментната му прищявка, прибягвайки до една от онези непристойни шеги, които той толкова харесваше:
- Открай време си се представям като Нинон дьо Ланкло... само че вероятно надценявам качествата си.
Видях как в този момент скръстените му ръце се възпират една друга, като всяка от тях бе готова да се протегне към мен.
- Що се отнася до Давид - каза Луи, без да обръща внимание на казаното от мен, - той притежава атрибутите на един малък Наполеон. Харизматичен, волеви, настъпателен... Човек, който завоюва всичко със сила и който побеждава почти при всякакви обстоятелства.
Усещах, че зад тези хвалебствия се таи критика или по-скоро неразбиране на един характер, тъй различен от неговия. Трябваше да призная обаче, че сравнението не беше лишено от основание, с изключение на физическия облик, който у Давид бе тъй мек и приветлив, докато у императора на французите той бе суров и плашещ.
Колата спря на ъгъла на улица „Риволи“ и улица „Льомоние“, която до средата представляваше продължение на градината Тюйлери. Все така сдържан, Луи допълни оскъдните ми познания по история:
- Дворецът, който преди сто и петдесет години се е издигал тук, е представлявал основен елемент от Лувъра в неговата цялост. Измежду най-важните негови обитатели са Наполеон I, за когото е било въпрос на чест да превърне последното седалище на Луи XVI в своя официална
резиденция. Ала за нас не това е важното тук...
- А кое?
- Любовният живот на Наполеон Бонапарт е протекъл изцяло или почти изцяло в този тесен периметър. Недалеч, в Пале Роял, той прекарва първата си любовна нощ, все още като беден млад офицер. На няколко преки оттук за пръв път вижда Жозефин. А в несъществуващия вече дворец приема повечето от многобройните си любовници.
Щеше ми се да го прекъсна: за пореден път да го запитам какво общо има това с Давид или с Орор? И преди всичко: какво общо има с нас двамата? Може би очевидното и взаимно желание, което цареше в тясното пространство на лимузината, изпълваше с трепет атмосферата в него?
Все пак не се наложи да се намесвам, защото той чудесно знаеше накъде ни води този теоретичен увод:
- Също както Наполеон при първата среща с Жозефин, Давид отначало изцяло попадна в плен на Орор. Тя правеше с него каквото си поиска. Известни са ви нейните гранични състояния... Дори му изневеряваше най-безсрамно.
Трудно бих могла да си представя Давид в ролята на въздишащ и страдащ рогоносец.
- По-късно, след сватбата им, когато той започна да заема все по-отговорни постове във фирмата, също както Бонапарт от обикновен офицер се издига до генерал, сетне до консул, постепенно съотношението на силите между тях се промени. Вече той бе водещата личност, него желаеха всички жени...
- А Орор?
- Тя бързо повехна. Скучаеше сама у дома и полека-лека безвъзвратно изпадна в депресията, която открай време я мъчеше.
- И тогава Давид на свой ред е започнал да й изневерява, така ли?
Също както аз, на свой ред и по свой начин мамех Давид...
- Почти спонтанно и без да се крие - потвърди той. - В Тюйлери е имало тайно стълбище от партера до втора спалня, по-малка от официалната, разположена под работния кабинет на императора, по което Констан, първи камериер на Наполеон, е отвеждал младите придворни дами, върху които е падал изборът на владетеля.
- Защо ми разказвате всичко това?
Обърна се към мен със суровото изражение и пламтящите очи на хищник, достатъчно уверен в силата си, за да позволи известна свобода на своята плячка, без да изпитва каквото и да било съмнение, че в края на краищата ще я разкъса. Впрочем той вече ме разкъсваше с поглед.