- Защото през времето, за което ви разказвам, Давид все още не обитаваше дома Дюшеноа. Живееше в апартамента на авеню „Жорж Мандел“ в Шестнайсети район, който сега заемам аз. Устройството на този апартамент напомня Тюйлери: над него има малко двустайно жилище, също наша собственост, до което се достига по главното стълбище, но също така и чрез вътрешни стъпала. Аз отдавна съм ги зазидал, но тогава Давид много често ги използваше...
Как ли са изглеждали жените, с които той е прекарвал само по една нощ?
С колко ли жени е преспал Давид, преди да срещне мен?
Никога не сме разговаряли на тази тема. Трябва ли да смятам, че са десетки, може би
стотици... Толкова много? Мога ли да не изпитвам ревност заради тези минали увлечения?
Възможно ли е, след като си притежавал една тяло, да изтриеш напълно спомена за него, да
забравиш всички онези, които си държал в обятията си?
(Ръкописна бележка от 11 юни 2009 г., съставена от мен)
Дали това бе истинската вътрешна природа на Давид? Дали той не бе всъщност неуморим ловец, който непрестанно дири все нова и нова плячка, докато Луи се бе съсредоточил върху една-единствена, върху мен?
Питах се: къде би могло да се намира скритото стълбище в дома Дюшеноа?
- Споделяше ли с вас?
- Да. Давид непрестанно ми се хвалеше. За него това бе част от състезанието между двама ни.
До този момент безизразното му лице се разкриви в едва доловима горчива усмивка.
- Учудваше ли ви поведението му?
- Не ме учудваше... Възмущаваше ме! Не можех да приема начина, по който се отърва от Орор, все едно че беше строшена играчка само защото беше по-крехка от него. Само защото беше...
Той долепи длан до стъклото на вратата откъм неговата страна, сякаш се опитваше да изтрие гледката, която се откриваше през него.
- Защото беше...?
- Като оправдание за постъпките си Давид твърдеше, че Орор имала твърде ограничени способности. Колкото и да се съпротивлявал на изкушенията, не можел да се задоволи с онова, което тя можела да му предложи.
Не бе нужно да ми обяснява за какви способности става въпрос.
- Вие сте виждали нещата по различен начин... - вметнах наслуки аз.
При тези думи положих ръка върху коляното му и той се взря в нея с болезнено желание. Веднага я отдръпнах. Нямах никакво намерение да го разстройвам и да преча на признанията, на които би могъл всеки момент да сложи край.
Пред очите ми непристойният, извратеният Луи, когото познавах, отстъпваше място на един обзет от нерешителност Луи, разкъсван между моментното желание и тежестта на спомените, който очевидно ме щадеше. Бях стъписана от това ново отношение към мен.
- Да. Смятам, че Давид бе този, който я потискаше. Още в началото на тяхната връзка той превърна Орор в свой идол, в свое недосегаемо същество. До такава степен я идеализираше, че когато научи за нейните забежки... направи всичко възможно да я откъсне от света.
- Наказваше ли я заради тях?
- Бих казал по-скоро, че се опитваше отново да овладее положението. Напомням ви: Давид е Наполеон. Можете да му отнемете всичко с изключение на властта. А най-лесният начин да го докаже бе да затвори Орор у дома. Предлог за това бе здравословното й състояние, а и плащаше добре на лекарите, за да й предписват постоянен покой.
- Значи, въобще е престанала да излиза?
- Към края почти не... Независимо дали пребиваваха на авеню „Мандел“, или в Динар, тя живееше под похлупак. Най-лошо от всичко бе, че тя изобщо не се оплакваше. Бе станала напълно зависима от него.
Наполеон и Жозефин, владетелят и старата, изоставена любовница. Не разликата във възрастта бе сложила край на страстта между Давид и Орор. А какво тогава? Трябваше ли да повярвам на това белязано от горчивина предположение, че двамата са се отдалечили един от друг само защото са дирели различни неща в секса?
- А след това?
Ново почукване по стъклото подкани Ришар да потегли.
- В деня, когато загина Орор, всички бяхме в Динар, в голямата вила „Рош брюн“, която баща ни бе купил двайсетина години преди това на нос Малуин. По този начин бе задоволил своята прищявка, след като продаде част от своя дял в Осеан.
Динар.
„На брега на морето... Само че не накрай света“, бе казал Давид по повод нашия меден месец. Значи, там имаше намерение да ме отведе? Мястото, с което бяха свързани болезнените за него спомени...
- Продължавате ли да ходите там?
- Аз не... - отвърна тихо той. - Никога повече не се завърнах там. Вилата си остана почти такава, каквато бе по онова време. Мисля, че само Арман прескача веднъж годишно, за да я наглежда, но нищо повече.