- А през онзи ден? - настоях аз. - Какво се случи тогава?
- Давид постоянно отсъстваше, както винаги уж зает с бизнес, Орор си стоеше затворена в своята стая. Непрекъснато плачеше, защото бе открила писмо от негова любовница. С една дума...
- Вие също ли бяхте там?
- Да, с тогавашната ми приятелка.
Значи, Луи Барле вече е имал „приятелки“. Той, неукротимият и див звяр, се е оставил доброволно да остане за известно време в затвора на тази брачна двойка, защото за него вилата е била именно такава. Дали охотно е приел подобно положение?
- Именно приятелката ми успя да поговори с Орор през заключената врата и разбра какво се е случило. Банален водевил... Уви, един от многото подобни епизоди, които тя вече бе преживяла преди това.
Не го прекъсвах. По мрачното изражение на лицето му, закрито като от буреносен облак, разбрах, че изпитва нужда да сподели всичко докрай.
- След това двамата излязохме на вечеря в Сен Мало. Там бяха родителите ми, а също и Арман. Нямаше никакъв повод за тревога.
Ала бе се оказало, че напротив...
- Тя бе успяла да се измъкне крадешком през нощта. Сама ще се убедите, когато видите мястото...
Дали Давид вече бе споменал пред него къде смята да ме отведе на сватбено пътешествие?
- Къщата се издига до самия ръб на скалите. От нея до морето може да се стигне само по тесни и стръмни стъпала. Те водят до крайбрежния път, който при прилив остава под вода.
Неволно в съзнанието ми изниква зловеща картина:
- Именно там се е удавила?
- Да... Впрочем така и не стана докрай ясно. Само че тъкмо отсреща има големи остри скали. При отлив човек би казал, че може да мине по тях, но в действителност те са целите в пукнатини и дупки. Достатъчно е кракът да попадне в една от тях и клетникът се оказва в капан.
- Защо?
- Защото водата вътре действа като помпа и ви засмуква. А когато дойде приливът, оставате под водата. Ако през следващите минути никой не ви се притече на помощ, за да ви измъкне...
Това описание съвпадаше с предишния му разказ, отпреди няколко дни, пред чаша чай.
Обърнах внимание, че сега колата се отправя на запад и отминава площад „Конкорд“, а след това „Етоал“
- Смятате ли, че е било обикновен нещастен случай?
- Честно казано, не. Не вярвам.
Каза това някак безизразно.
До този момент погледът му бе отправен навън, но сега той се обърна към мен и видях върху лицето му усмивка на облекчение. Нима бях първата, с която споделяше всичко това?
- Така или иначе, никога няма да узнаем... Когато пристигнах на мястото, разбира се, вече бе твърде късно. На повърхността се виждаше само бялата й нощница. А аз като последен глупак реших да се хвърля във водата... Единственото, което постигнах, бе, че на свой ред се оказах заклещен. Просто имах малко повече късмет. Резултатът бе това...
Той небрежно потупа коляното на сакатия си крак...
- Как успяхте да се спасите?
- Забелязал ме някакъв рибар, който тъкмо се прибирал от пристанището. Той поел риска и влязъл много по-навътре, отколкото позволява елементарната предпазливост.
- Значи, му дължите живота си!
- Да. А аз така и не разбрах кой е бил всъщност. Той не се съгласил да съобщи името си на лекарите от болницата в Сен Мало. Изчезнал така, както се появил.
- А Орор?
Когато дойдох в съзнание, от приятелката си разбрах, че не успели да открият тялото й. Вероятно останките й са си все още някъде там, на морското дъно... сред други останки и раковини.
- А Давид?... Каква бе неговата реакция?
- Точна такава, каквато вече ви я описах, Ел. Той, който й бе причинил толкова страдания, не можа да понесе загубата. Няколко години по-късно си сряза китката и белегът още личи. Междувременно успя да стовари вината върху мен: разправяше наляво и надясно, че аз съм блъснал жена му в скалите.
Поредното потвърждение на неговата версия. То съвпадаше с последното обяснение на Давид, който поне в това отношение бе искрен.
- Това, естествено, е напълно нелепо. Приятелката ми е свидетел, че по време на злополуката двамата с нея бяхме в колата.
Властите бяха заключили, че става въпрос за нещастен случай. Край на тази история. Край на Орор. „Удоволствието винаги взема връх над смъртта“, бе заявил преди малко Луи. Що се отнася до мен, не ми бе ясно по какъв начин в случая то бе победило своята стара съперница, как в тази покъртителна драма Ерос бе успял да матира Танатос.
Размърдах се на седалката и тапицерията изскърца под тежестта ми, а Луи отново потъна в мълчаливо съзерцание на гледката отвън. Неговият разказ до голяма степен бе разсеял чувствената мъгла, която плуваше между нас още с потеглянето ни от Ножан.