След дългата поредица тунели, прекосяващи подземните етажи на Дефанс, излязохме на познатия главен път № 13, който водеше към предградията и прекосяваше Сюрен, Мон Валериен и стигаше до Нантер. Сепнах се при мисълта, че има намерение да отиде заедно с мен при мама, но лимузината продължи да лети на запад, без никакво намерение да спира някъде.
Най-сетне, след като отминахме центъра на Рьой, поехме наляво по алея с кестенови дървета от двете страни. Не след дълго колата паркира пред желязната ограда на елегантен дворец. Веднага познах, че това е Малмезон, тихо убежище сред зеленината, известно до днес с розовите си храсти, което Бонапарт подарява на Жозефин, след като вече е осигурил положението си в обществото.
Какво смяташе да ми предложи Луи? Може би да почетем заедно с присъствието си оригиналната спалня, след като вече бях посещавала нейното копие в хотел „Шарм“? Като гледах изражението му, силно се съмнявах в това.
Ала ето че след мъчителните признания той отново се превърна в човека, когото познавах: лекомислен, непредвидим, неуловима фигура върху шахматна дъска, чиито полета непрекъснато променяха цвета и позицията си.
За пръв път от началото на нашето пътуване се обърнах към него лице в лице, готова да му се противопоставя, да се опълча на постоянните промени в настроението му:
- Какво точно искате от мен? Каква игра играете?
- Изобщо не играя, Анабел - отвърна напълно сериозно той. - Никога не си играя. Това, което винаги правя, е... Да изваждам на бял свят.
За пореден път очите му изразяваха откровеност, невинност, като при това проникваха дълбоко в мен.
- Да изваждате на бял свят?
- Да, точно така. Приемете ме като проявител. Като онзи химически агент, който прави видим латентния образ върху вашата сребърна плака. Вие самата несъмнено не си давате сметка за това... Но аз го виждам. Виждам как новият ви образ се наслагва върху стария...
Значи, цветът на моето тефтерче „Десет-пъти-дневно“, както и на получените писма, не беше избран случайно? Сребрист цвят. Цветът на разкриването.
- Химически проявители вече не съществуват - възразих аз. - Днес никой не ги използва. Край. Сега всичко е цифровизирано.
- Не и при мен.
Постепенно върху лицето му разцъфна усмивка като ново цвете в неговата градина. С дискретен, едва ли не плах жест той ми посочи сградата в неокласически стил, белите стени и сивия покрив:
- Вече сте разбрали... Аз съм от друго време!
Той изскочи от лимузината толкова пъргаво, колкото позволяваше недъгавият му крак, и при това движение за миг се оголи прасецът му, но аз успях да видя върху него друга татуировка, друга буква, сякаш отзвук от онова а, гравирано върху китката му. Това бе главно „Д“, вписано в дискретни орнаменти.
А и Д. Тоест - АД.
- Орор Делбар, неволно прошепнах аз.
Останалата част от деня бе поредица от нежни и игриви моменти сред пролетното изящество на розовите масиви, под сянката на редиците от липи. Уханието неволно ми напомни мамините цветя и за момент изпитах чувство на вина, че напоследък прекарвам при нея толкова малко време.
За щастие, макар и малък, паркът на Малмезон беше възхитителен: без показност, без фонтани и натрапчиви зрелища, той предлагаше достатъчно пространство за разходки, далеч от градовете и от потока на времето. Също както бе постъпил в Париж, Луи се постара да се придържа към ролята на добросъвестен екскурзовод, оживявайки обясненията си с пикантни, на моменти пиперливи анекдоти, неизменно белязани от онова двусмислие, което превръщаше историята в същинска енциклопедия на разпуснатите нрави. Впрочем той обърна особено внимание на пристройката, издигната по поръчка на Наполеон, където той да приема своите любовници, без да безпокои останалите обитатели.
Поседнахме за късен обяд в съседната бирария и следобедът беше към края си, когато лимузината ме остави пред вратата на дома Дюшеноа.
- До скоро, нали? - каза само на прощаване Луи с усмивка, която изразяваше плаха надежда.
Досега не бях обърнала внимание, че всеки път, когато беше наистина развълнуван, в долната част на дясната му буза се появяваше трапчинка. Веднага я нарекох трапчинка на истината, защото бе съпътствала редките мигове, когато бе разкривал пред мен истинския си облик. В градината на Музея на романтичния живот. А освен това, по-късно през същия ден, когато в колата ми разказа подробно за смъртта на Орор.
- Може би... - казах в отговор аз. - При всички случаи ще се видим на някое от вълнуващите съвещание в БТВ!