Защо тогава днешната покана не бе съпроводена от никакъв предмет? Дали на място не ме очакваше друга изненада в духа на Луи? Трябваше ли да очаквам нещо, което предполага по-висока степен на въплъщение?
Да, отражението ми в голямото огледало в нашата спалня за пореден път ме убеди: променила се бях. Без съмнение окончателно. Бях престанала да бъда някакво си горещо момиче, но още по-малко бях податлив материал, който Давид смяташе, че ще може да оформи по свой вкус. И макар да продължавах привидно да спазвам покорството, наложено ми от разкошната обстановка, която обитавах - дома, сватбената рокля и предстоящата церемония от висша класа, - каква част от моето същество все още се съгласяваше на това? Дали това бях аз, или все още живото у мен малко момиче от Нантер? Що се отнася до новата Ел, която бе разцъфнала в резултат от тайните ми срещи с Луи, на какво всъщност разчиташе тя? Имаше ли изобщо някаква представа? И коя бе следващата стая, в която й предстоеше да задоволи нечий апетит?
Този път се явих в хотел „Шарм“ без какъвто и да било материален ориентир няколко минути преди уреченото време. Двайсет и два часът е без малко.
Влязох, без да удостоя с поглед или с поздрав господин Жак, който в този момент бе зает да пише нещо. След последното ни спречкване не виждах как бих могла да го моля за помощ и затова веднага се отправих към асансьорите.
- Добър вечер, госпожице!
Пред мен бе усмихнатият Изиам, чиято радост бе напълно искрена. Дългите му клепки трептяха по-забързано от обикновено в знак на споделено удоволствие. Макар да знаех, че е изцяло предан на Луи, верен роб на своя господар, за мен той продължаваше да съхранява определена доза невинност.
- Добър вечер, Изиам. Ще ме отведете ли до стаята?
- Разбира се. Коя е тя?
Устните му отново се разтегнаха. Очевидно се забавляваше, че участва в играта.
- Ами... Смятам, че вие знаете, нали?
- Аз - да. Но вие трябва да ми я посочите!
След като подхождаше по този начин...
- Добре. Да видим какво имаме в склада: един ключ, стар ключ, който би могъл да отвори коя да е врата.
- Коя да е врата - потвърди той, видимо доволен от отредената му роля. - Значи, нито една.
- Хм, този път нямам нито огърлица, нито яйце... Но имам игла за коса.
- Сигурна ли сте, че тя принадлежи към вашия сбор от принадлежности?
- Не... Прав сте. В такъв случай ми остава само... една нагайка!
В отговор той ми намигна съучастнически.
- Ето, това е! Налице е в инвентара!
- Нагайка... - повторих замислено аз.
Коя от нашите легендарни куртизанки е използвала подобна играчка? Опитах се да си припомня названията на стаите, които познавах, но нищо не ми хрумна. И ето че тъкмо в този момент зърнах зад него един ретроплакат...
Изиам проследи погледа ми и се обърна. На поставения в рамка постер, имитация на стара реклама, се виждаше испанска танцьорка, която държи в едната си ръка ветрило, а в другата, като че за да подчертае войнствената си поза, стискаше нагайка. Оставаше ми само да прочета името на тази тайнствена красавица: Лола Монтес.
- Лола Монтес? - зачудих се аз, като подчертах финалното „С“ - Не се ли произнася Монтез?
- Лола Монтес е заглавието на филма, който Макс Офюлс прави на основата на нейния живот. Така че се произнася Монтес.
След този кратък урок - не се и съмнявах от кого го е на-учил, той ме поведе към асансьора и натисна копчето на втория етаж.
Гледката беше поразителна. Вместо ярките цветове, в които бяха издържани останалите етажи, тук всичко бе в черно, включително стените, вратите и мокетът. Въпреки яркото осветление наоколо беше мрачно като в пещера. Налагаше се да пристъпвам внимателно, почти пипнешком, докато стигна до стаята.
Вътрешността се оказа сумрачна и почти толкова печална. Оскъдната светлина идваше от няколко мъждукащи лампи по перваза на ламперията и от тавана. Този кенотаф в памет на най-митичната куртизанка от епохата на романтизма предразполагаше по-скоро към вглъбение, отколкото към бурни страсти. Ала изщракването на ключалката зад мен мигом ми припомни какво ми предстои тук и шибна като камшик сетивата ми.
- Приближи се...
Също както предишния път, тези думи, дошли сякаш от нищото в празната стая, ме извадиха от вцепенението и аз така се стреснах, че едва не изпищях. Сега обаче липсваха тонколони. Металическият тембър, изкривен от вокодера или от друго подобно електронно устройство, не идваха откъм стените на стаята, а от срещуположната на вратата страна, където мракът не позволяваше да се различи нито силует, нито елемент от мебелировката.