Арман се бе появил в кухнята, където закусвах, както винаги безшумно като призрак. С приближаването на деня на сватбата той ми се струваше все по-посърнал. Дали това се дължеше на стреса около подготовката? Или пък на прекомерната употреба на алкохол?
- Да, благодаря, Арман. Сигурна съм, че всичко е безупречно.
На непристойните, язвителни и възбуждащи повели на Луи съответстваха безапелационните нареждания на Давид, сбор от правила, които имаха за цел да превърнат нашия живот в поредица от предварително програмирани епизоди, подчинени на регулатор на скоростта. Без трусове, без инциденти, кротка омая, в която добрите дни нямаше да се различават от лошите, смекчени от въздушните възглавници на неговите пари и на моята отстъпчивост. Спокойно можех да затворя очи, сигурна, че всичко ще бъде под постоянен контрол.
- А, за малко да забравя - възкликна той, преди да се завърне към изпълнението на
ежедневните си задължения. - Бижутерът ми върна пръстена. Позволих си да го оставя във вашата стая, върху нощното шкафче.
До папката с брачния договор открих друг, по-тънък куп листи, чийто вид предизвика у мен далеч по-силно вълнение: в пластмасов джоб бяха събрани бели перфорирани листи, подобни на онези, които вече бях получила. Без нито за момент да се съмнява в това, че ще ги използвам, моят подател вече предвиждаше продължение на моето тефтерче „Десет-пъти-дневно“. Нещо повече, самият той тържествено отбелязваше своето завръщане, защото върху последната страница, с добре познатия ми вече почерк, бе написал следното:
Кога ще ме приемете такъв, какъвто съм?
Желаете ли друг да се явя, макар насън?
Да бъда с нови чувства и с нова буйна страст.
Спя ли върху спомените нежни в този час?
С какво да ви примамя? Какво ще привлече вас?... Всяка първа дума от тези редове.
За момент бях стъписана от необичайната форма на по-сланието. Откога се изразяваше в стихове? Още повече ме развълнува съдържанието. За него бе неприсъщо да говори така открито, макар изискано, за чувствата си.
След това обаче взех от салона таблета, който както винаги стоеше върху ниската масичка, преписах първите думи и го пуснах в търсачката. Отговорът дойде почти мигновено: „Отговор на Алфред дьо Мюсе до Жорж Санд“ Поемата на Жорж Санд и играта на думи в нея ми бе позната, но за отговора на нейния любовник изобщо не бях чувала. Ключът тук бе далеч по-прост, а освен това бе даден в последния стих: „Всяка първа дума от тези редове“. В резултат се получаваше следният въпрос: „Кога желаете да спя с вас?“.
Проследих докрай тази литературна игра между двамата и така попаднах на отговора, даден от писателката: „Тази страст, която мъчи ме без глас, / нощ и ден очаква отговор от вас“. Тоест: „тази нощ“.
Усмихнах се вътрешно: такова ли бе неговото намерение? Да започнем с помощта на моето тефтерче да обменяме писма, подобни на някогашната кореспонденция между двамата даровити влюбени?
Извадих от чантата моя „Десет-пъти-дневно“ и записах в него въпросните два стиха. Макар Луи да не можеше да ги прочете, все пак диалогът между нас продължаваше.
Питам се дали от момента, когато станах полово активна, съм поела поне веднъж инициативата за връзка, макар и мимолетна, с някой от моите партньори. Струва ми се, че не, и ни най-малко не се гордея с това. Не може да става дума за срам, а по-скоро за
съжаление, защото днес смятам, че този от двамата, който пръв даде израз на желанието си, се ползва с известно предимство. Дали нямаше по-често да стигам до оргазъм, или да бъда
по-добра любовница, ако поне от време на време не поемах инициативата за връзка с моите партньори? Никога няма да узная това. Тялото ми е обречено на вечна носталгия по
поривите, които съм пренебрегнала навремето.
(Ръкописна бележка от 12 юни 2009 г., съставена от мен)
Насърчена от тази последна закачка, в отлично настроение, се приготвих набързо. Времето летеше и след два дни отсъствие в никакъв случай не биваше да закъснявам, защото това щеше да стане повод за нови коментари. Вече си представях как навсякъде по коридорите на кулата „Барле“ се носи мълвата за това колко несериозно се отнасям към задълженията си.
- Ох! Притеснявах се, че вече изобщо няма да се завърнете!
Следвайки ужасния си обичай, Клое се нахвърли върху мен веднага след като минах през автоматичната врата. Изглеждаше още по-нервна, отколкото преди два дни. Нима моето отсъствие действително бе всяло толкова силен смут сред служителите? Сетих се за онова, което ми бе казал Давид за безкомпромисното отношение на синдикатите.