- Изключено - защитих се аз. - Как така няма да се завърна?
Тя ме изгледа, сякаш се бях побъркала или пък бях някаква отшелница, останала откъсната от света в продължение на години.
- Давид нищо ли не ви е казал?
Какво да ми е казал? Дали пък не е отстъпил пред натиска на синдикатите и ме е принесъл в жертва пред олтара на социалния мир?
- Трябвало ли е да ми съобщи нещо конкретно? - запитах, вече не така уверено.
- Алис!
Сетих се как прегръщаше блондинката, за да я утеши.
- Алис и Крис!
Алисикрис... Това звучеше като някаква канадска ругатня. Въпреки забавното сравнение, никак не ми бе до шеги.
- Съжалявам, Клое, но изобщо не разбирам какво...
- Крис Хиймс, художественият директор, и Алис Симонсини... Заварили са ги на калъп. Разбирате какво имам предвид. В нейния кабинет.
Значи, надутата директорка по маркетинга само от злоба е бутнала на този претенциозен дървеняк?
- Простете - зачудих се невинно, сякаш съвсем неизкушена от подобни непристойни теми, -но не виждам какво общо има това с мен?
- Ами за това сериозно провинение и двамата бяха уволнени! Точно в деня, когато вие пристигнахте тук. Без компенсация, без помощ за безработни, без премии. Без нищо!
Не можех да повярвам на ушите си.
- Всички само за това говорят. Изглежда, че Ив от информатиката дори е включил мобилния си към вътрешната камера и ги е заснел. Само че аз нямам никакво намерение да гледам подобен запис. Отвратително!
Похотливият начин, по който непрекъснато оправяше кока върху главата си, говореше по-скоро обратното.
През паметта ми отново и отново преминаваше сцената, която се бе разиграла между моя годеник и уволнената. Значи, тогава той не е слагал край на някаква връзка между тях, както си бях въобразила в началото. Ставало е дума за нейното уволнение. Зад маската на едва ли не нежно съчувствие, той се бе проявил като строг и безкомпромисен шеф. Вечерта я канеше у дома на вечеря, а едва ли не на другия ден я изхвърляше като последна никаквица.
Подобна перспектива положи върху рамото ми тежката, леденостудена ръка на съмнението и страха. Ако научеше за странната връзка между мен и брат му, какво би му попречило да ми отреди същата участ? Прогонена, изритана... опозорена!
Когато пристигнахме на осемнайсетия етаж, установих, че вълнението, което ми описа Клое, все още не се е уталожило. Докато минавах по коридора, служителите ме гледаха през стъклените стени не като осъдена, която отива към ешафода, а за да прочетат върху лицето ми как съм приела новината. Независимо дали това ми харесваше, или не, занапред бях част от хората от телевизионния канал, чието мнение не оказваше влияние върху политиката на компанията, но в замяна на това минаваше от ухо на ухо и определяше отношенията между тях.
- Не им обръщайте внимание - прошепна ми асистентката на Давид. - Питат се кой ще бъде следващият. Притесняват се.
Ами аз!
- ... но инак не са лоши хора.
Стигнахме до моя кабинет и аз веднага установих, че там не ме очаква сребрист плик, а Клое веднага хукна по задачи, тъй като времето й бе разчетено до минута:
- Осем и четирийсет и осем. Закъснявам с десет минути за оперативката. Оставям ви. Не се колебайте да ми се обадите, ако имате нужда от нещо.
Предположих, че нейната готовност, както и посрещането ми още на входа, са привилегии, на които се радва единствено директорът и неколцината високопоставени служители, към които очевидно вече принадлежах. Върху все още празното бюро открих бележка, с която Албан ми съобщаваше, че в девет часа трябва да бъда на долния етаж за първите пробни снимки. Така че преди да изляза на арената, имах време само да изпия отвратителното кафе, което охтичавият автомат изплю в чашата ми.
Облечена в бойна униформа - раздърпан суичър и брезентов панталон, журналистката ме прие с приветлива усмивка. Преди да успея да й подам ръка, тя звучно ме млясна по двете бузи.
- Здравей! Оправи ли се?
- Да... Добре съм - отвърнах аз, като се престорих на все още леко болнава.
- Окей. Отлично. Защото веселбата приключи. Започваме сериозна работа. Днес за теб е голям ден: за пръв път заставаш под прожекторите.
- Вече съм наясно.
- Ела с мен. Ще те запозная с техническия екип.
Само за петнайсет секунди бях изстреляна под погледите на петнайсетина чифта очи, които ме претегляха, преценяваха със снизходителност, което и най-лъчезарните ми усмивки не биха били в състояние да разсеят.
- Добър ден...
Ала не техният брой, нито видът им на стари пушки с татуировки ме накараха да занемея след този плах поздрав. Причината бе, че сред тях открих...