- Помисли си добре, Ел. Ако утре не направиш това предаване, ще си останеш моя съпруга, моя любима съпруга... но никога вече кракът ти няма да стъпи в тази компания. С тази част от нашия живот ще бъде приключено.
Добре, след като трябва да скалъпим надве-натри това предаване, значи...
Колкото по-често общувах с Албан, толкова повече започвах да се възхищавам от енергията на тази млада жена, която съвсем не беше толкова недодялана, колкото изглеждаше. Докато се потяхме с мисъл за малкото време, което оставаше до следващата вечер, постепенно разбирах причината за това нейно държание: в един мъжки свят жената не разполага с много възможности за оцеляване. Или си изгражда образа на властна и недосегаема личност, на фатална жена като Алис, за което обаче трябва да разполага със съответните атрибути и да се съгласи да живее върху дванайсетсантиметров пиедестал, с пудриера в ръка; или пък подобно на Албан, да отправи предизвикателство към мъжете на техния собствен терен - на професионализма, където да се чува нейният глас. Разполагах с целия остатък от следобеда, за да оценя вродения й усет за точност, хапливия й хумор и способността й да превръща и най-досадната работа във вълнуващо занимание.
- Не можем да се задоволяваме с поредица репортажи, които да показваме един след друг, както някое момиченце ниже мъниста. Трябва да намерим основна тема, около която да съсредоточим цялото. Дори да не е кой знае каква, все ще можем с нейна помощ да поставим общо название на манджата, която ще забъркаме.
- Имаш ли предвид нещо?
- Ами да... Прилича на битпазар, но като имам предвид с колко време разполагаме, едва ли ще намерим нещо по-добро: нещо като „Десетте приятни преживявания през лятото“.
- Не е зле - одобрих аз. - Можем да го оформим така: „Десетте приятни преживявания през лятото, пет за него, пет за нея“.
- Никак не е глупаво...
- По пет приятни преживявания за всеки, сред които и едно забранено удоволствие - добавих аз в пристъп на телешки възторг от моята находка.
- Чудесно! Това ще ми даде възможност да включа и темата, за която Луи спомена онзи ден. Инак не виждах как ще представя инцидентно проституиращите жени като начин за добро прекарване на отпуската. А така пасва идеално на рубриката.
Все едно с усмивка сама да си пусна куршум в крака.
- Сигурна ли си? Мен този репортаж малко ме смущава...
- Защо? - насмешливо запита тя. - Да не би да накърнява феминистките ти убеждения?
- Да.. Донякъде и това. Притеснявам се преди всичко, че някак не се връзва с останалото. Знам, че Луи приема обществените явления като част от културата. Само че не ми се ще да започваме с такива траш теми.
- Съгласна съм. Аз самата обаче смятам, че този репортаж си го бива.
- А и освен това вече разполагаме с него, нали? - въздъхнах аз.
- Точно. Пък и е направен за сметка на тайните фондове на Луи. А това като нищо ще ни спести поне десет процента от отпуснатия бюджет.
- Толкова ли е важно?
- Ако искаме да си запазим хляба, в случай че не привлечем достатъчно широка зрителска аудитория, може да бъде дори е въпрос на оцеляване.
- Разбирам. А защо смяташ, че може да се стигне до такъв провал?
- Можеш да бъдеш сигурна. Никога предаване като нашето не е било пускано без предварителна реклама. Така че дори да не постигнем кой знае какъв рейтинг, приумицата на Луи ще ни позволи да докажем, че харчим по-малко от всички останали... Затова предлагам да включим репортажа.
Не можех да противопоставя нищо на подобен аргумент. Значи, щяхме да говорим за горещите момичета. Оставаше ми само да изпия чаша вода, за да преглътна горчивия хап. Засега се задоволих с няколко глътки черен чай, който Албан бе приготвила за нас двете.
- Ако искаш, да го изгледаме сега - предложи моята посестрима. - Така ще се чувстваш по-спокойно и ще имаш възможност да се дистанцираш от него... Ще кажеш нещо като: „Предлагам ви това, но само за да разоблича мръсниците, които прибягват до подобен род услуги“.
През живота си не бях гледала много порно филми. Четири или може би пет, все по
времето, когато Фред смяташе, че трябва чрез тях да насърчаваме позадрямалото си либидо. Единственият ми спомен бе неоснователният, но непреодолим страх, който ме обземаше всеки път, когато започнеха началните надписи. Не толкова от моите реакции или че ще бъда смутена от някоя унизителна сцена. Не... Боях се да не би на екрана да се появи моето
тяло и моето лице, сякаш някоя моя двойница би могла да вземе участие в снимките без мое знание. Тази глупава мисъл напълно ме блокираше, а Фред така и не можеше да разбере