- Така ли? - с престорена разсеяност възкликна тя.
- Наемал ли е други момичета?
Тъй като тя се опита да отбегне въпроса ми така, както до този момент отбягваше погледа ми, аз я хванах за ръцете, без намерение да я пусна скоро. Малко ме засягаше дали Давид е спал с всички горещи момичета от нейната картотека. Не ме интересуваше въпросният период от миналото му, за който подслушаният разговор между него и Луи ми бе казал достатъчно.
Тя ме стрелна с лазурните си очи, ала по горещите ми длани почувства моята решителност, погледът й омекна и стана някак носталгичен.
- Познавам Луи от времето, когато бях на двайсет и една години. Тогава той беше само на петнайсет. Запознахме се по време на едно от онези събирания, които майка му организираше за него и за Давид. С тяхното богатство и глупавото съперничество помежду им, братята Барле не си бяха спечелили много приятели. Ортанс си въобразяваше, че като кани младежи от добри семейства, особено от деловите среди, двамата ще се научат да общуват. С изключение на мен, която нямах много общо с тези среди, начинанието й така и не успя.
- Били сте любовници?
- С Луи ли? Да, може да се каже. Ще се разсърди, ако научи, че съм споделила това с теб, но аз дълго време му бях като резервна гума. Идваше при мен всеки път, когато беше в плен на някаква сърдечна мъка. Така лекуваше накърнената си гордост... След което веднага си намираше друга. По-млада и свежа.
Ребека, старата любовница, убежище на съчувствието и нежността сред бурния сантиментален живот на Луи.
Значи, през онази вечер в Динар, в ресторанта на Сен Мало, а след това в колата на връщане към „Рош Брюн“... с него не е била Алис!
- Когато е загинала Орор... Отново сте били заедно, нали?
- Да, бях там. Както всеки път, когато той се нуждаеше от мен.
Каза го без всякаква горчивина. Напротив, почувствах безкрайната й любов към човека, който сега се гавреше с мен. Любов, срещу която не бе получила нищо в замяна.
- За съжаление, не можах да му попреча да се хвърли във водата - печално добави тя.
- Могъл е да я спаси.
- Не. През онази вечер, или някоя друга, тя в края на краищата щеше да постигне целта си. А в крайна сметка и целта на Давид.
Съзнаваше, че с казаното ме насърчава да продължа да я разпитвам.
- Давид ли? Да не би да намеквате, че е желаел смъртта й?
- Не точно. Само че вече не знаеше какво да прави с болната Орор. Тя се бе превърнала в строшен скъпоценен камък от короната му.
Описваше ми Давид такъв, какъвто Луи ми го бе представил край Тюйлери, като монарх, който определя отношенията си с другите от гледна точка на славата и амбицията. Като достатъчно циничен, за да пожелае смъртта на онази, която хвърля сянка върху собствения му образ и върху блестящото професионално бъдеще, което всички му предсказваха.
- Смятате ли, че я е оставил да потъне, без да стори нищо?
- Без да стори нищо... И дори лекичко я е бутнал в пропастта.
Спомних си устройството на жилището, каквото ми го бе описал Луи: гарсониерата над апартамента на авеню „Жорж Мандел“. Върволицата от любовници. Тайната стълба. Същински Дон Жуан, безогледен консуматор на женска плът.
Да опетни образа му: нима Ребека не правеше тъкмо това пред мен по заръка на Луи? Въздържах се да не я заплюя в лицето от презрение. Вярно бе, че Давид е властен, себичен, готов да използва другите като пионки. Не можех да го отрека. Безапелационните му решения и дори тираничното отношение, което бе проявил към мен през същия този ден... Ала това превръщаше ли го в някакво чудовище и едва ли не в убиец, за какъвто се опитваха да ми го представят двамата съучастници?
Опитах се да разбера що за таен договор ги обвързваше. Дали просто не бяха слели в едно озлоблението си?
- Как се съвзе Луи след злополуката? Имам предвид, освен коляното?
- Трудно. Чувстваше се виновен, че с нищо не е могъл да помогне. И още повече че не се бе намесил по-рано по отношение на брат си. Когато все още е могъл да му отнеме Орор.
- И какво му е попречило?
- Играта - бе единственият й отговор.
Струваше ми се, че не схващам целия смисъл в този контекст.
- Играта ли?
- Постоянното съперничество между Давид и него. Луи, естествено, е по-възрастният... но по онова време вече бе ясно, че Давид е спечелил надпреварата. При това окончателно.
- При всичко, което му е било известно за него, е можел да оспори резултата - опитах се аз да играя ролята на адвокат на дявола. - Да го изнуди!
- Твърде късно. Андре, баща им, вече бе определил своя наследник. Луи не бе в състояние да стори нищо...
Дълго ми разказва как след това Луи намерил убежище в някакъв въображаем свят на любов от книгите, на колкото романтични, толкова и мимолетни страсти, и на донякъде извратени еротични игри. Същевременно тя го оправдаваше във всяко отношение. Според нея Луи бил първата и основна жертва на смъртта на Орор. Ребека се стараеше да ми го представи като чувствителен и крехък, като наранен от приумицата на баща си и от жестокостта на брат си не по-малко, отколкото от скалите на Динар. Ала аз не можех да простя на манипулатора, който се опитваше да задуши моето щастие в зародиш. Той, мой господар?!