Колкото повече ми говореше тя, толкова по-трудно се сдържах да не избухна.
- Питаш ме как се е съвзел? Отговорът е: като си изгради илюзията, че контролира всестранно своя живот. Измисляше си всякакви, един от друг по-заплетени сценарии... Може би ще ти бъде трудно да повярваш, но по онова време той все още не беше се превърнал в денди, който раздава наляво и надясно уроци за живота.
Освен това беше красив като бронзова статуя. И притежаваше магнетизма на хищник. А също
Всичко това ми беше известно. Изобщо не беше нужно тази стара, изоставена любовница да си хвали стоката. От собствен опит знаех какво влияние оказва Луи върху жените.
- Бе толкова мил младеж... Толкова щедър.
Последното й твърдение, което тя се опита да представи като нещо, което само две приятелки, седнали на чай, могат да споделят помежду си, преля чашата на моето търпение.
- Прекратете този цирк! Ако беше толкова чувствителен, колкото твърдите...
Случи се. Бях достигнала онази критична точка, отвъд която вече не можех да не се разкрия.
Да сваля всички маски, които ме бяха карали да си поставям в хотел „Шарм“. Дори София не би посмяла да постъпи по този начин.
Гневът ми не се надигна като някоя от онези вълни в залива на Сен Мало, които с грохот се разбиват в скалите, а потече като широка, могъща река, която никаква дига не може да възпре.
- Защо си играе по този начин с мен? Защо се опитва да провали брака ми, Ребека? Какво съм аз за него? Пионка върху старата шахматна дъска? Реванш срещу Давид? Епилог на войната между тях, започнала преди двайсет години?
- Нищо подобно.
- Не си ли дава сметка, че би могъл да опозори двайсет момичета като мен, без по никакъв начин да засегне брат си? Би могъл да ме пожертва като пушечно месо, може да ме чука или да ме оставя други да ме чукат във всички хотелски стаи на този свят, ако му скимне... Но никога и по никакъв начин няма да победи Давид! Никога!
Тя ме слушаше, клатейки наляво и надясно конската си глава. Въпреки цялата си самоувереност чувствах, че в нейните възражения има голяма доза искреност.
- Ти нищо не си разбрала. Съвсем нищо.
Каза това като някакво откровение пред самата себе си.
- Да разбера какво?
Продължаваше все така недоверчиво и неуморно да клати глава, сякаш по този начин обясняваше всичко.
Онова, което отначало ме бе разколебало, накрая предизвика раздразнението ми.
По стреснатия поглед на сервитьорите, в порив веднъж завинаги да излея душата си, изтощена от постоянното напрежение около техните тайни, изкрещях с все сили:
- ДА РАЗБЕРА КАКВО???
Техните лъжи по такъв начин се вписваха една в друга като матрьошки, че след разобличаването на всяка от тях се озовавах пред нова, по-малка от предишната. Техният куклен дом бе на път да ме задуши. Не след дълго и аз на свой ред щях да се превърна в строшена играчка в ръцете им. В мъртва играчка. Като Орор.
- Това, което той прави, не е насочено срещу Давид.
- А срещу кого?
Устните й, които до този момент винаги бях виждала сухи и свити, неочаквано се разтегнаха в нежна усмивка.
- Срещу никого. Прави го заради теб.
Усмивката й бе като предаване на щафета, като дар, който се канеше да положи в ухото ми.
С уверен поглед тя повтори:
- Само и единствено заради теб.
Само и единствено заради теб.
Трябваха ми няколко минути, за да оценя измерението на това откровение, за да проникне то в мен, предизвиквайки прилив на весела недоверчивост. Пред моето мълчание Ребека се почувства задължена, да подчертае, че охотно ми отстъпва Луи. Че отдавна се била примирила с това нейният единствен любим да намира щастието у други жени. Все така разпалено, докато аз чувах едва половината от онова, което казва, тя ми обясни какво крепи връзката между Луи и нея. Преди всичко местоживеенето им. Откакто той се бил настанил в петстайния апартамент на авеню „Жорж Мандел“, самата тя заела двете стаи над него. Бившата гарсониера на Давид. От Луи знаех, че междинното служебно стълбище е зазидано. По този начин никой от тях не можел да влезе при другия без предупреждение. Били близки и в същото време независими. Понякога дори дни наред изобщо не се виждали. Ала самата мисъл, че ги делят само няколко стъпала, била достатъчна да им вдъхне увереност.