Тази вечер на улица „Пигал“ цареше веселие. Групи пийнали младежи разговаряха на висок глас по терасите на заведенията, а въздухът вече бе изпълнен с уханието на лятото. Би трябвало да бъда като тях, да бъда сред тях, пред чаша коктейл в компанията на София, да позволя да ме ухажва някой младеж на моята възраст и да се отдам изцяло на лекомислието.
Ала аз правех точно обратното, привлечена към една цел, водена от една сила, непоследователна, но и без илюзии. Умът ми бе достатъчно съсредоточен, за да разкрие без мъка загадката на деня. Господин Жак можеше да върви на майната си. Това ветрило бе много по-красноречиво от който и да е друг предмет в чантата ми. То би могло да принадлежи на една-единствена куртизанка от „Шарм“: Каролин Отеро, известна като Прекрасната Отеро. Танцьорка от „Фоли Бержер“ в началото на ХХ век, надарена със загадъчна красота, известна с леките си нрави и с ослепително грациозната си и със съвършени форми гръд, тя се слави не само с безбройните си завоевания сред мъжете, а и с някои любовни връзки с жени, сред които писателката Колет.
За мен нямаше никакво съмнение, тъй като по времето, когато все още се подвизавах като горещо момиче, бях отсядала в тази стая.
Както предишния път, влязох, без да поздравя портиера, и видях Изиам, който стоеше на пост до асансьорите.
- Много сте красива тази вечер... Искам да кажа, по-красива от всякога - поправи се той за проявената очарователна непох-ватност.
- Благодаря, Изиам. Бихте ли ме отвели до стаята „Прекрасната Отеро“, ако обичате?
Той почти веднага уточни със съзаклятнически тон:
- Първи етаж. Бихте ли ме последвали?
Изглеждаше трогателен с тази церемониалност в отношението си към мен, макар всеки път ситуацията и движенията да бяха едни и същи: коридорът, позлатената врата, която ми отваряше, а след това незабавно я заключваше след мен...
Стаята беше такава, каквато я помнех, обзаведена като в публичен дом от „лудите години“, цялата в лъскаво червено кадифе и огледала в стил рококо с арабески. По стените имаше оригинални афиши за „Фоли Бержер“, напомнящи миналата слава на жената, отдадена телом и духом на това заведение. От пръв поглед разбрах, че тази среща ще бъде във всяко отношение различна от предишните. Като се започне с яркото, почти крещящо осветление на множеството полилеи, за разлика от полумрака, към който бях започнала да привиквам.
Другата новост бе присъствието на човек в стаята още преди да вляза в нея. Изключвам последната вечер, тъй като Луи, или мъжът, който се представяше за него, при появата ми стоеше в сянка и излезе напред едва по-късно. И най-сетне, а това наистина бе новост: човекът, който ме очакваше, не бе мъж, а жена.
Маската върху лицето й не можеше да прикрие нейния пол, който ясно личеше по формите на тялото, изпъкналата гръд, бедрата и стройните крака. Беше чисто и просто разкошна. Прелестта й се допълваше от гладката, матова кожа, изпъната над издължените и пъргави мускули, която грееше под лъчите, които падаха от тавана. Жената беше неподвижна, но всичко в нея говореше за гъвкавост и грация, присъщи на танцьорка, подобна на Прекрасната Отеро. И тя, подобно на нея, притежаваше най-прекрасните гърди, които бях виждала до този момент, с горделива твърдост и безупречна закръгленост.
Ала едва когато пристъпи към мен с котешка походка, кръшна като манекенка на подиум, със сигурност я разпознах. Това бе Лиан, прелестната метиска, която бях видяла под ръка с Луи вечерта на първата ни среша, а по-късно с клиент в хола на същия този хотел. Безупречната й физика действаше потискащо на нас, простосмъртните жени.
- Нямам никакво желание...
Тя постави върху устните ми тънкия си и лек като стръкче тръстика показалец, за да ме накара да замълча. Нейните устни безмълвно ми казваха: „Шшт“.
С естествена властност, но без грубост тя направляваше движенията ми. С удивление открих у нея мека, почти гальовна нежност. Без съмнение изпълняваше нечии нареждания, но като всички момичета на повикване от висока класа, умееше да придаде на заучените си жестове илюзията за искреност. Бе по-скоро актриса, отколкото проститутка.
Под звуците на мелодията за пиано, която не можах да позная - може би Шопен, - тя започна да сваля една по една дрехите ми, бавно, грижливо като същинска гардеробиерка, като внимаваше да не измачка нито една от тях. Всеки път пръстите й докосваха кожата ми, която изпитваше все по-осезаем трепет.
След като ме освободи от одеждите, без да ме пита, тя разрови чантичката с моите съкровища и измъкна от нея ветрилото.