- Да, да... Всичко е наред. Закусих.
- А сушените плодове? Хапна ли сушени плодове?
Въртеше се в кръг, оглеждаше ме, видимо разтревожен относно качествата на своята кобила, възбуден като треньор, дал допинг на своя колоездач преди началото на надбягването.
- Не съм. Но ще се справя. Обещавам ти.
Не исках дори да си представя какво ще стане с мен, ако не отговорех на очакванията му.
- Добре... Сигурен съм, че ще ги разбиеш!
Този младежки израз му отиваше като шотландска поличка на погребален агент. Ала на него изобщо не му пукаше дали ще стане смешен. Опиваше се от собствения си адреналин, вдигаше оборотите още преди да е даден сигналът за старт.
Ако се издънех пред камерите, както и предполагах, нямаше никакво съмнение, че ще последвам съдбата на Орор. Дали щеше да ме докара до същите крайности? Дали и моето име щеше да изчезне веднъж завинаги от виртуалното пространство?
Уж в прилив на нежност той ме целуна по тила и скри лице в косите ми, опитвайки се да прогони от главата ми мрачните мисли, а ръката му галеше голото ми рамо. Докато не ми говореше за брачния договор и ме възприемаше единствено като своята нова муза, спокойно
можех да приемам разсеяните му ласки.
- Желая те - прошепна той на ухото ми.
Наведох глава, за да приема целувките му, които ставаха все по-настоятелни.
- Не тук...
- Защо? Да не се боиш, че ще те изненада шефът?
Засмя се тихо на собствената си шега, както винаги доволен от себе си и от хората, на които разчита. Предполагаше се, че всичко, което докосне, трябва да се превръща в злато. Открай време е било така. Той винаги е бил победител. С изключение на случая с Орор...
- А, прощавайте...
От открехнатата врата към нас бяха вперени сините очи на Фред, в които блесна онзи внезапен прилив на гняв, който добре познавах. Но той се сдържа за разлика от Давид:
- Какво искате? Какво търсите тук?
Досетих се, че двамата никога не се бяха срещали. И ако Фред добре знаеше как изглежда неговият работодател, големият шеф на БТВ, очевидно това не се отнасяше за Давид, за когото този небръснат млад мъж, в джинси и тениска, очевидно бе някой от дребните служители във фирмата. За него той бе нищожна величина и затова се отнесе към него по съответния начин.
- Аз...
Дали трябваше да ги запозная? А ако да, по какъв начин щях да ги представя един на друг? Вероятно Фред се притесняваше да не разкрия начина, по който бе постъпил на работа, и затова мълчеше в очакване на моята реакция.
- Какво „аз“? Махайте се оттук!
- Скъпи...- намесих се най-сетне аз с помирителен тон. - Това е Фред Морино. Звукооператор е в моето предаване. Вероятно вече ме очакват в студиото?
Разтворих широко очи, за да подскажа на нашия събеседник какво трябва да говори.
- Точно така - потвърди той, като сподави яростта си.
- А... Много добре.
Давид никога и при никакви обстоятелства не губеше самообладание. Той се изправи, по-скоро смутен, отколкото ядосан, и с наставнически тон се обърна към Фред, сякаш мъмри непослушен ученик:
- Колкото и спешна да е работата, човек чука, преди да влезе.
Той посочи вратата, останала широко отворена, с напълно недвусмислен заповеднически жест.
А аз бях прибавила името на моя бивш към гостите на сватбата. Дали стопанинът нямаше да го изгони, преди да е успял да покаже поканата?
- Тръгвам - обърнах се примирително аз към Давид, за да замажа положението, и последвах звукооператора.
Сега беше моментът да люлея бедра пред него, да пърхам с клепки с полуотворени устни. С други думи, да подчертая своята женственост като в някой посредствен филм. Така присъдата му след моя провал щеше да бъде по-снизходителна или щеше да бъде произнесена по-късно.
- И не забравяй онова, което се канеше да ми кажеш преди малко - гальовно му прошепнах аз. - Ще ми бъде интересно.
Веднага щом се озовах в коридора, двамата с Фред ускорихме крачка. И аз като него бях изнервена до краен предел. Нелепата ситуация не само ме бе измъчила. Тя бе разкрила пред мен една нова, доста неприятна страна на моята връзка с Давид. Бог ми е свидетел колко силно желаех този съвършен мъж, живот сред власт и охолство, радвайки се на привилегии, които ще обградят ежедневието ми със стена от недосегаемост. Но при това не бих могла да се отнеса с презрение към онова, което съм била преди това. Не бих могла да зарежа девойката от Нантер и хората, които я бяха съпроводили до самия праг на широко разтворената сега пред нея врата... Не бих могла да бъда едновременно от двете страни на този праг.