- На дванайсет години исках да бъда по-скоро като Мари Кюри или като Франсоаз Жиру, но
както и да е...
- Разбра какво исках да ти кажа: преструвай се. Всички, които днес водят най-известните предавания, са започнали, кривейки се като идиоти пред огледалото. Останалото ще дойде след това, с времето, прекарано пред камерите.
Казаното от нея не звучеше кой знае колко успокоително, но поне щеше да затвори устата на моите критици, които непременно щяха да обсъждат надълго и нашироко моята липса на опит. Такива са нравите в тези среди: всеки бързо забравя собствените си грешки, готов да подложи крак на новодошлия, който би могъл да го измести най-малко със своята свежест.
Деветнайсет и трийсет, още един час напрегнато очакване. Под предлог, че имам нужда от усамотение, тръгнах по пустите коридори на осемнайсетия етаж във вече готовия тоалет за предаването, с шпакловано лице и тупирана коса, в търсене на евентуален авариен изход. Докато ще шляех, случайно се озовах пред кабинет, от който бяха изнесени всички мебели. Отдясно на вратата все още се мъдреше пластмасовата табелка с надпис: „Алис Симонсини“. Натиснах дръжката: беше отворено. Единственото нещо, което ме порази в това бездушно пространство, бе все още натрапчивата миризма. Разпознах сладникавия парфюм в цветна тоналност на красивата блондинка, към който се примесваха и по-остри нотки. Дали това не бе миризмата на любовта, букетът, съставен от взаимното сливане на две тела? Колко ли пъти Крис и тя бяха правили секс тук, само на няколко метра от кабинета на Давид? Опитвах се да си ги представя: едрият отпуснат силует на любовника, който притиска задника й до стъклото и трескаво бърка с пръсти във вулвата й, а потеклата от устата му страстна лига капе върху нежната й, горда шия.
Никога не бива да изненадвате приятелите си, докато правят любов...
Преди София моя най-добра приятелка беше Сабин. Бяхме като близначки, приликата ни бе направо смайваща, включително за нас самите. По цели часове се гледахме заедно в огледалото в дирене на разлики. Единствената подробност, която рязко ни отличаваше, бе яркосиният цвят на нейните очи. Леко предимство в нейна полза, от което тя се възползваше в максимална степен, съблазнявайки най-красивите момчета в лицея.
Една сряда, когато ме бе поканила да прекараме следобеда заедно в апартамента на родителите й, пристигнах петнайсетина минути по-рано, сигурна, че ще я заваря пред телевизора или зачетена в някой от любимите й романи за вампири, които намираше за „много секси!“. Входната врата не беше заключена, нито пък вратата на нейната стая. Напълно логично, тъй като през работен ден и по това време се предполагаше, че е сама у дома. Оказа се обаче, че не е така. Още от стълбите до мен достигнаха напомнящи мяукане стенания, от които разбрах каква сцена се разиграва на горния етаж. Въпреки това не можах
да устоя на изкушението.
Изкачих се на пръсти и през полуотворената врата, през
всичките петнайсет минути, предшестващи часа на уговорената среща, наблюдавах как Сабин се вихри в леглото. Направи ми впечатление особено неприличният начин, по който извива тялото си до счупване, за да подложи задника си за кучешката поза.
Измъкнах се безшумно и без да дочакам края, защото по онова време все още бях девствена, и това сериозно помени посоката на фантазиите ми. От този ден нататък, чак до
края на учебната година, упорито отказвах да разговарям с нея. Сигурно се е досетила каква е причината за внезапното ми охлаждане, но така и не посмя да засегне този въпрос.
Сцената на разюздано, животинско чукане, която при това се превърна по-нататък за мен в източник на вдъхновение, когато се възбуждах сама, е последният спомен от моята
приятелка.
(Ръкописна бележка от 13 юни 2009 г., съставена от мен)
Къде си? Правим последен преглед заедно с Люк и Стан. Чакаме те, домъкни си задника, телевизионна звезда такава!
Есемесът на Албан ме върна към действителността и както тя самата би се изразила, доприпках до долния етаж, където вече се носеше обичайната глъчка, предшестваща началото на ново предаване. Дори Давид ни бе зачел с присъствието си, което очевидно се приемаше като нещо извънредно, доколкото можех да съда по уплахата и възбудата на екипа.