В замяна на това едно отсъствие ми се стори също толкова забележително и дори странно: нямаше го Луи и през целия ден никой не го бе виждал в сградата.
Престорих се, че гледам вечерните новини в компанията на хората от моя екип, които ги следяха особено съсредоточено, може би за разтоварване, докато през това време моят ум се рееше далече от кулата „Барле“
Къде ли е той? Може би в хотел „Шарм“? Или пък, накуцвайки, броди като призрак сред строителните отпадъци в дома на госпожица Марс? Или просто си е у дома, пред екрана, очаквайки като обикновен зрител съдбовния час на моята телевизионна екзекуция?
Продължението бе един пъстър попкошмар, съпроводен от изблици на престорен смях и на мнимо добро настроение. Следвайки съветите на Албан, изиграх пантомима, която на моменти напомняше фарс, ала всички я оцениха като сполучлива, без да вземат под внимание прекалено бързия ми в резултат от напрежението говор, който понякога ставаше почти непонятен... Да не говорим за моето „И така...“, което повтарях едва ли не сто и петдесет пъти в минута.
Листите с подготвения от редакцията текст сякаш пареха пръстите ми и непрестанно привличаха тревожния ми поглед, затова и не чух нито дума от предварително заснетите репортажи и на два пъти дори закъснях да се включа, макар че Стан непрекъснато ми го напомняше в слушалката и ясно да виждах червената сигнална лампа на камерата пред мен.
- Поеми си дъх, това не е спринтово бягане! - на няколко пъти чух в ухото си думите на режисьора. - С това темпо няма да можем да запълним и половин час. Спокойно!
Пет минути преди края получих право на пауза, през която ми оправиха грима и отидох да се изпишкам, а през това време излъчваха прословутия репортаж, заснет по инициатива на Луи. След това ми оставаше само да прочета кратките заключителни думи, които минаваха на аутокюто, с което трябваше да приключат моите мъки.
- Супер! - възкликна насърчително Албан, докато вървяхме към тоалетната. - Само малко по-бавно темпо. Оставяй събеседника да си довърши мисълта. Винаги имаш възможност да го прекъснеш, ако видиш, че започва да се разлива.
Когато останах сама в кабинката, не можах да пусна дори една капка, въпреки че мехурът ми направо щеше да се пръсне, но от друга страна, трябваше да укротя червата, които напираха да се разтоварят незабавно.
Искаше ми се завинаги да си остана вътре. Никога повече да не се появявам пред хора. Да си бъда все така в роклята на цветя сред миризмата на урина, в това топло и сигурно убежище, където няма нито съпруг, нито любовник, нито зрители, които да ми се присмиват.
„- Не, започнах случайно, не бих казала, че съм направила съзнателен избор...“
Звукът от предаването идваше до мен приглушено, на едва разбираеми откъслеци:
„- Ще проявя известна недискретност, като те запитам случва ли ти се да изпиташ удоволствие от онова, което правиш с мъжете?
- Да, разбира се, дори доста често... За мен това не е само работа.“
Онова, което вършеха горещите момичета, не беше просто работа. Самата аз бих могла да потвърдя същото.
От предпазливост и дори поради известен страх бих могла да остана там, където съм. Но въпреки това излязох, водена от любопитство да чуя какво ще каже тази жена. Интонацията на деформирания й заради анонимността глас ми прозвуча познато. Когато влязох и погледнах режисьорския пулт, където върху двайсетина екрана се виждаше едно и също лице, закрито с маска, едва не се строполих на пода и не повърнах зад гърбовете на техниците.
Познавах тази маска: тя бе точно копие на онази, която Луи ме бе накарал да си поставя в стаята „Мари Бонапарт“, където наблюдавах любовната двойка в действие.
Ала имаше и още нещо познато: размахването на ръцете, тъмните къдрици над раменете и особено прямият й начин на изразяване...
„- Това не е чукане заради самото чукане, няма такова нещо! - гъгнеше деформираният глас. -Разговаряме, описваме живота си. Понякога дори чувствам, че започвам да си падам по него... а и той по мен.“
Единствените думи, които можах да произнеса, но толкова тихо и отчаяно, че достигнаха само до моя слух, бяха:
- Мамка му, София... Не! Защо точно ти?
Спомних си пребледнялото й лице, когато Луи се яви пред нас във Венсенската гора.
Искреният й интерес, похотливият й смях, когато разказвах пред нея как Луи ми е заложил клопка, в която с всеки изминал ден се хващам все по-здраво. „Няма ли да ни запознаеш? Обожавам такива хазартни типове!“ Прехласването й по моето тефтерче „Десет-пъти-дневно“, за което не бе пропуснала да спомене, че на нейния тен то би отивало много повече, отколкото на мен.