- Давид ми възложи да вляза във връзка с вас. Той самият пренощува в кабинета си.
Спомних си за канапето срещу бюрото му, на което спокойно би могъл да преспи, макар не съвсем удобно. Предположих, че това изобщо не му е пречило да остава там след прекалено натоварен работен ден. Клое надлежно попълваше запасите от чисти ризи и бельо в едно от чекмеджетата, за да бъдат винаги на разположение.
- Желае да отидете при него - добави тя с нетърпящ възражение тон.
Гърлото ми се сви. Значи, дотам бяхме стигнали? Помислих си, че всъщност непрекъснато съм отлагала подписването на брачния договор не толкова от небрежност, колкото от предпазливост.
- Кога?
- Сега.
Примката около врата ми още повече се стегна и ми остави въздух колкото да отговоря:
- Добре. Само да се облека...
- Супер. Ще го предупредя, че идвате веднага.
Само че Давид щеше да си остане с чакането, а Клое да си спечели мъмрене. Както той не желаеше да ми прости провала, така и аз нямах никакво намерение да се оставя да ме мъмрят като някаква хлапачка. Е, все пак щях да се явя на неговото неделно повикване, но когато аз реша и когато се почувствам готова да се изправя лице в лице с него. Не и преди това.
Междувременно продължих да се изтягам в леглото с Фелисите и да прелиствам тефтерчето „Десет-пъти-дневно“. Опитах се да напиша нещо, ала умът ми бе твърде далеч от нежните селения на секса. Нахвърлях нещо, а след това веднага го задрас-квах. Бих искала да мога, подобно на Луи, да улавям навсякъде и при всякакви обстоятелства следите, оставени от любовниците, пребивавали там преди мен. Да се пропивам с тяхното ухание, на свой ред да въздишам, както те са въздишали, да тръпна заедно с тях. Ала въпреки галантните сенки, които бродеха в дома Дюшеноа, сред които и тази на Императора, през този ден така и не успях да постигна нищо.
Дали сексът винаги е бил
Възможно ли е умът да бъде терзан от други грижи, далеч по-сериозни и по-неотложни от споходилите ни дръзки мисли? Или вълната на либидото в крайна сметка взема връх и заличава всичко останало, подобно на неудържим порой?
(Ръкописна бележка от 14 юни 2009 г., съставена от мен)
Приближаването на обеда засилваше у мен очакването на някое сърдито позвъняване на
Давид. Ала през тези изпълнени с безкрайна нежност часове нищо не смути пролетния покой, който струеше към мен от разтворените прозорци заедно със свежия ветрец. Още по-силно ме изненада мълчанието на близките ми относно появата ми по телевизията предишната вечер. Как бе възможно мама да не откликне на това историческо за нея събитие или пък колежки от университета да използват случая, за да ми се обадят? Как така Ребека не даваше израз на своето възмущение от това, че съм нарушила ангажимента за конфиденциалност относно „Нощните красавици“? Това бе твърде странно... И едва ли не подозрително. Толкова очевидно ли бе отсъствието ми на финала? И толкова унизително за мен? Какво ли вълнение ще да е предизвикало то? Събрах остатъка от гордост и предпочетох да не предприемам нищо, за да не се налага да слушам лъжливите им комплименти.
Беше неделя, ден, когато в нашата страна не излизаха вестници и нямаше повторения на най-интересните моменти от телевизионните предавания. До утре никой нямаше да се изкаже по въпроса за ненавременното ми изчезване от екрана. Може би единствено социалните мрежи, този кошер, който непрестанно гъмжи от всякакви безполезни сплетни?
Не, върху официалната страница на канала във Фейсбук нямаше нищо, нито пък на личния ми профил като телевизионна водеща, създаден по настояване на Луи, при това с бъдещото ми име: Ел Барле. Последните съобщения бяха от миналата вечер и идваха от подчинени на Луи, които се опитваха да вдигнат шум около мен. Културен коктейл все още не присъстваше в нито една телевизионна програма, и то по съвсем обясними причини, предвид бързината, с която бе лансирано предаването.
Поради липса на други занимания, които да ме отвлекат от мисълта за това, което ме очаква, започнах да прелиствам книгите, купени от „Мюзардин“. Прочитах оттук-оттам по някой ред или параграф, без да мога да се съсредоточа. Всичко плуваше пред очите ми като гледка след бедствие.
Мълчанието на Луи в този момент изобщо не ме учудваше. По-скоро ме разочароваше. Ако виждаше в мое лице нещо различно от обикновена плячка, от колелце в еротичния механизъм, чрез който се справяше със своята меланхолия, точно сега бе моментът да покаже, че ме подкрепя. Или дори нещо повече, кой знае...
Накрая все пак прочетох от край до край няколко страници от предговора на Божествения маркиз към неговата основополагаща творба Философия в будоара. В нея той се обръщаше без заобикалки към „развратниците“: