„Сластолюбци от всички възрасти и всякакъв пол, на вас единствено подарявам тази книга: хранете се от принципите, които поощряват вашите страсти; хладните и плоски моралисти ви заклеват да се откажете от тях, но тези страсти са само примамка на природата за благото на човека, комуто тя е дала очи.
Похотливи жени, нека ви послужи за модел сладо-страстницата Сент-Анж; плюйте подобно на нея върху всичко, което противоречи на божествените, почитани през целия й живот от нея закони на наслаждението.
Млади момичета, измъчени от нелепите и опасни вериги на добродетелите, на отвратителната религия, подражавайте на пламенната жена; разкъсвайте, потъпквайте като
7
нея всички смехотворни напътствия на глупавите родители.“
7 Маркиз дьо Сад, Философия в будоара, ИКК„Славиш“- РМ, 1990, превод Боян Богоев. -
Б. пр.
Предполагам, че Луи едва ли би се изразил по различен начин, ако решеше да положи върху хартия намеренията си по отношение на мен, която може и да бях вече негова вещ, но все още не бях станала негова любовница. Макар уместни и виртуозни, тези думи ми се сториха празни от съдържание. Нямах охота за речи и слова. Нито пък за поучения и упреци. Не желаех да се отнасят към мен като към принцеса, но не и като към робиня или като към обикновен обект на насладите и декоративен орнамент. Желаех само един от двамата, Давид или Луи, да ме вземе в прегръдките си, да ме дари със своята нежност, а аз в замяна да му дам своето доверие, и това с един замах да измете миналото, където те ме държаха в плен, макар то да ми бе напълно чуждо. Желаех да живея пред тях, за тях, срещу тях, а не да бъда върволица от понятия в пола или залог в една абстрактна надпревара, резултат от разпада на тяхното семейство.
Един проблем, на който вътре в себе си все още не съм
намерила решение: до каква степен е приятно да бъдеш за своя партньор обикновен сексуален обект? Имам предвид да бъда за него обикновена играчка, инструмент, към който той да посяга, когато му се прище.
Напротив, блъскаше с все сила, проникваше тъй дълбоко, че удряше носа ми с корем, опитвайки се очевидно да достигне с главичката до гърлото ми, готов във всеки момент да се изпразни. Задушавах се и не се сещах за нищо по-унизително от това брутално нахлуване в устата ми, от насилственото ми превръщане във вещ, сякаш резките напъни на члена му щяха да ме лишат веднъж завинаги от дар-слово, да задушат в зародиш всяка моя дума, за да може след това да разполага с мен по свое усмотрение като с отвор, в който да проникне с взлом.
Бих ли реагирала със същото отвращение, ако бях влюбена във въпросния мъж? Бих ли
приела да бъда креатура на моя любим?
(Ръкописна бележка от 14 юни 2009 г., съставена от мен)
Тази размисли ми припомниха прихванатите от Фред телефонни разговори между Луи и мама. Откъде-накъде се бе загрижил толкова за нея? Какви биха могли да бъдат мотивите му за подобна удивителна и дори неуместна постъпка, освен интереса му към мен и грандиозния му проект да ме подведе и да ме унищожи?
Мога ли да говоря с теб сега?
Ето че Фред реши най-после да ми се обади. Ала в момента не бях в състояние да слушам сарказмите му и шегите по мой адрес, които несъмнено бе чул вечерта от новите ми колеги.
Към обед обаче получих друго съобщение, което с леден тон ми припомни моите задължения.
Чакам те. Д.
Взех си набързо един душ, навлякох костюм номер едно, сако-панталон, огърлица от изкуствени перли и обувки почти без токчета. Строго и професионално облекло.
Двайсет минути по-късно таксито ме остави пред грейналата на слънцето стъклена кула. Все пак отвън и от този ъгъл огромната й остъклена повърхност бе напълно непрозрачна. Зад външния блясък мистерията Барле очевидно бе добре пазена.
Клое не се мяркаше никъде, но вратата на кабинета на Давид бе открехната като очевидна покана да вляза. Промъкнах се вътре, тихо и дискретно като лист хартия, когато край лицето ми прелетя тапа от шампанско, последвана от характерния пукот.
- Вие ли сте водещата на предаването Културен коктейл? - посрещна ме той със закачлив тон и бутилка шампанско в ръка.