Стоях предпазливо в един ъгъл на кабинета, на почетно разстояние от неговите викове и преди всичко от ръцете му.
- Е... Така изглежда.
Той напълни чашите, поставени пред него, взе ги внимателно и пристъпи към мен, като усмихнато ми подаде едната.
- В такъв случай пийте заедно с мен, госпожице... Нещо ми нашепва, че сте го заслужили...
- Нещо... нещо? - заекнах слисано.
- А аз с пълно право ви накарах да се поразмърдате. Чуй това - провикна се тържествуващо той и взе от бюрото някаква таблица. - Пет цяло и две десети процента от пазара на телевизионни продукции!
- Това добре ли е? - престорих се на наивна аз.
- Шегуваш ли се? Постигнала си най-високия рейтинг за последната година сред новинарските и масовите канали от групата ТМГ!
- Не може да бъде.
- Седем цяло и осем десети процента. И то спрямо нашумял американски филм! Седем цяло и две десети процента спрямо магазинно предаване и една премиера... Това е чудо!
- Наистина ли?
- Даваш ли си сметка: влизаме в Топ 20! От първия път!
Мащабните стратегически цели по принцип ми убягваха, но като гледах искрената му радост и след няколко глътки от пенливото питие на свой ред бях обзета от опиянението на победата.
Беше ми простено преждевременното ми и катастрофално напускане на студиото. Простени ми бяха грешките на дебютантка. Разсея се като дим страхът, че мога да бъда разкрита от репортажа на Луи, стопи се намерението ми на всяка цена да си отмъстя на София.
Останала беше само цифрата, тъй неочаквана и благоприятна, която превръщаше провала ми в пробив, поражението ми в победа и осигуряваше бъдещите ми участия. Внезапно ме обзе такова облекчение, че ми се искаше да се смея и да отпразнувам заедно с него събитието. Да му се отплатя за невероятната възможност, която ми бе дал, а аз, като същинска неблагодарница, бях помрачила.
- И така... Да пием за следващия път, когато ще бъдем в челото на Топ 20! - възкликнах аз в пристъп на глупава самоувереност.
- Почакай, скъпа, това е такъв удар, че цял Париж ме търси за коментар. Всичко живо само за това говори.
Ето какво обясняваше нощта, прекарана на дивана, където все още имаше смачкан чаршаф и одеяло. Безсънната му нощ не се дължеше на яростта, а на радостната възбуда. Сега разбирах защо не ми се беше обадил, а ме бе повикал чрез Клое.
- Дори онова нищожество Хиймс дойде да моли да го върнем на работа в предаването! -продължаваше да ликува той.
Прегърна ме с необикновена пламенност и аз отново се заразих от онази енергия и целеустременост, които ми бяха направили впечатление още от първата ни среща. Наполеон-Давид бе завоювал нова територия - отчасти благодарение на мен - и като същинска Жозефин, аз бях длъжна да го възнаградя. Поне така смяташе той, защото ръката му вече се плъзгаше в слиповете ми.
Звънът на телефона го накара мигом да я измъкне оттам.
- Няма нито миг спокойствие! - измърмори той, докато отиваше към бюрото. Сетне грабна слушалката и нервно кресна: - Да?
„Луи е“, разчетох аз движението на устните му. След което завъртя палец, което означаваше: „Върви в твоя кабинет, след малко ще дойда“.
Луи? Къде се бе покрил този негодник в момент, когато бях на върха на славата? И какво толкова бе направил той за мен в сравнение с онова, което ми бе дал Давид само за един ден усилена работа? Съвсем по детински си представях телевизионните интервюта с мен, снимката си по кориците на списанията, приемите в компанията на най-видните представители на медиите, но вече не в тяхната сянка, а като равна. Във въображението ми отново се пробуждаха мечтите от моите шестнайсет години, в които главната роля бе отредена на мен.
За разлика от Луи, който ме възприемаше като куртизанка, като драгоценна пеперуда, но предназначена само за неговите очи, Давид разтваряше пред мен вратите на света, за който винаги бях бленувала. Споделяше с всички погледа на естет и завоевател, който отправяше към мен. Не бях негова вещ, а шедьовър в неговия музей и той бе решен да накара всеки, който поиска да ме види, да плати входен билет.
Едва бях затворила след себе си вратата на неговия кабинет, когато до мен достигна ядосаният му глас:
- Няма да ми говориш по този начин! Чуваш ли? Забранявам ти да... Забранявам ти!...
Вслушах се за момент, но тъкмо тогава моят собствен телефон иззвъня и издаде присъствието ми. Не ми оставаше нищо друго, освен да се отдалеча по коридора.
- Мамка му, Фред! Сега ли намери да ми се обаждаш? Какво толкова спешно имаш да ми кажеш?
- Става дума за твоето предаване.
- Какво за моето предаване?
Пожънах успех. Едва се сдържах да не му подхвърля: „Яд те е, нали?“