- Гледала ли си телевизия от снощи насам? Искам да кажа онова, което бе излъчено по канала...
- Да... - поколебах се аз.
- Но не върху мониторите на режисьорския пулт, а на обикновен телевизор.
- Е, не... Какво от това?
- Не го излъчиха.
- Моля?
- Добре ме чу: първият брой на Културен коктейл не бе излъчен снощи. Пуснаха
предвидения по-рано телевизионен филм.
- Шегуваш се?
По паузата, която направи, разбрах, че е напълно сериозен. И дори загрижен.
- Понеже снощи всички бяхме заети, никой от нас не гледа директното излъчване. Затова тази сутрин се обадих на един приятел да разбера какво му е впечатлението. Искам да кажа, в домашна среда. Просто бях забравил да включа на запис, както направих при пробния вариант.
По същото време на своя телевизор той гледал някакъв смотан трилър, който пускали за не знам си кой път.
- Да не би да те е занасял? - предположих аз със свито гърло.
- Не. Проверих. Обадих се на още двама, които не се познават помежду си, за да се разбера дали не ме будалкат.
Гласът ми трепереше, сякаш зъзнех от студ. В същото време по челото ми бяха избили капки пот.
Снощи всички ние сме играли роля като на генерална репетиция, но при затворени врати, без зрители. Между нас казано, за едната слава.
- Слушай, това трябва да е някаква шега... Току-що бях в кабинета на Давид. Той ми прочете процентите на нашия рейтинг. Постигнали сме...
- Празни приказки - прекъсна ме той. - Не знам откъде е изровил някакви цифри, но всичко това е вятър и мъгла. И аз не можех да повярвам. Накрая се свързах с Гийом, който отговаря за излъчването. От него зависи какво ще излезе от предавателя. Двамата сме стари познати и след като го пораздрусах, накрая си призна.
- Какво си призна?
- Че не е станало случайно. Давид му се е обадил още по време на пробните ти записи.
Отказвах да приема очевидното:
- И какво му е казал?
- По дяволите, Ел... Кълна ти се, че не ти разправям всичко това заради нас или за да те вържа... Крайно време е да отвориш очи и да видиш що за човек е твоят...!
- И какво му е казал, мътните го взели?
Сдържах се да не изкрещя, за да не отекне гласът ми в пустия коридор.
- Казал му да не включва сигнала от студиото, а да пусне програмирания по-рано филм.
Нямаше повече какво да кажа. Най-сетне успях да се стегна и тръгнах към асансьорите:
- И какво всъщност го е прихванало? Искам да кажа, в последния момент?
- Нямам представа. Разполага с контролен монитор в кабинета си на осемнайсетия етаж. Може да следи всичко в реално време. При това има пълна власт над всичко, което се излъчва, включително директните предавания.
- Да, ясно. Само че това не обяснява... това.
- Единственото, което знам, е, че Давид те е видял на екрана. И се е обадил на Гийом. Толкова. Сега знаеш всичко.
Да, знаех всичко и се опитвах да открия нещо положително в случилото се, подобно на удавник в морето, който търси за какво да се хване. Поне Ребека нямаше да ме преследва; поне София нямаше да се яви в ролята на горещо момиче; поне никой тук нямаше да заподозре двойствения ми живот. Поне, и това за момента бе най-важното, провалът ми в края на предаването нямаше да има никакви неприятни последици.
Ала въпреки облекчението у мен се надигаше гняв. Да се разкрещя? Да се втурна в кабинета на Давид? Да го сграбча за гърлото? На свой ред да го зашлевя? Да закрия всички сметки между нас, които нарастваха с всеки изминал ден и постепенно ставаха непоносими?
Нямах желание дори да повдигна завесата над тази пантомима. Нито да търся обяснение за този рязък обрат. Беше ми писнало от двамата Барле и от техните игрички. Какво повече щях да чуя от него, освен нови лъжи, освен да понеса нови унижения? Поредното предателство...
- Ел? Ел, добре ли си?
Гласът на Фред ме върна към действителността.
- Да...
- Сигурна ли си? Искаш ли да дойда?
- Не, не, всичко ще бъде наред... - отвърнах аз и затворих. После отново го набрах. - Мога ли да те помоля за нещо?
- Да, разбира се.
- След като никой външен не знае, не споделяй това с никого. Ще направиш ли това за мен?
Кабината на асансьора разтвори пред мен металните си челюсти. Влизайки, имах чувството, че по собствена воля се вмъквам в огромната паст на някакво чудовище: призракът на кулата „Барле“, който се канеше да ме погълне. С хълцане асансьорът се понесе надолу, връзката прекъсна и не чух отговора на Фред. Просто знаех, че на него мога да имам доверие.
Кой друг ми оставаше?
Огнена топка в японска манга.