- Маршадо... - отчетливо произнесох името аз. - С „д“ и „о“ накрая. Точно така, като нотата до.
Ех, да можех само да подхвана нотите на весела и игрива песничка.
- Мисля, че го открих, моето момиче... Франсоа Маршадо. Заместник-главен редактор на списание Економист. Той ли е?
- Точно той. Можеш ли да ми продиктуваш номера на мобилния му телефон?
- Ей, ти познаваш важни клечки!
Засега се отказах да я разпитвам за тайнствените й телефонни разговори с Луи Барле. Каквато и да бе ролята й в интригите, които плетяха двамата братя, тя не би могла да бъде нещо друго, освен неволна участничка, обикновена пионка. Ако имаше някой на този свят, който да ме обича безусловно, това бе тя. Можех всичко да поставя под съмнение, но не и нейната любов.
Гласът й бе твърде слаб. С всяко следващо обаждане чувствах как тя се отдалечава от мен, губи се зад все по-плътната завеса, която спираше веселите нотки и пропускаше единствено дрезгавия шепот, който на моменти ставаше толкова непонятен, че преставах да различавам онзи тембър, който познавах по-добре от всеки друг. Ръката, която я душеше отвътре, не я пускаше нито за момент. И нямаше да я остави да си поеме дъх до самия край.
След като включих функцията скрито повикване на мобилния си телефон, набрах номера на журналиста икономист поне десетина пъти. Накрая, след няколко позвънявания най-сетне бях прехвърлена на гласовата поща, което означаваше, че той е взел мерки да не го безпокоят. Бях пропуснала тази подробност. Дали самата аз щях да отговоря, ако получех анонимно обаждане, докато през този неделен следобед съм в домашна обстановка? След известно колебание оставих добре обмислено съобщение:
- Здравейте, Франсоа, обажда се Анабел Лоран. Ел, ако предпочитате. Предполагам, че си спомняте за мен. Стори ми се, че видях името ви в списъка с гостите за нашата сватба следващия четвъртък. Това означава, че скоро ще се видим...
С изненада осъзнах, че остават само четири дни и че очаквам този ден по-скоро с тревога, отколкото с нетърпение.
- ...Вижте, обаждането ми е малко особено...
Ако исках да привлека вниманието му и да го накарам да зачеркне две десетилетия приятелство с Давид, се налагаше да блъфирам. За съжаление, единственото оръжие, с което разполагах, беше измамата. Крайно време беше и аз да прибягна до нея!
- Случайно попаднах на някои сведения, свързани с групата „Барле“ Както и с Давид...
Нарочно направих пауза. Фактът, че бъдещата госпожа Барле се опитва да изрови някаква мръсна история за своя съпруг, непременно щеше да изненада и скандализира неговия стар партньор за тенис.
- ...Бихте ли ме набрали на следния номер? Доста спешно е. не бих желала подобна информация да попадне в неподходящи ръце.
Както се надявах, това бе достатъчно да го накарам да налапа въдицата. Само след десет минути той ми позвъни:
- Спомняте ли си все пак при какви обстоятелства се запознахме? - започна той с язвителен тон и без поздрав. - И спомняте ли си кой е Давид за мен?
- Нищо не съм забравила, Франсоа. Както не съм забравила и как приключих онази вечер в хотел „Шарм“
От припомняне на припомняне, от заплаха на заплаха, постепенно позициите ни се очертаха и разговорът можеше да продължи в доста противна атмосфера, но при равновесие на силите, така че всеки можеше да разговаря с другия свободно и без задръжки. Нямаше преструвки. Маските бяха паднали.
- Предполагам, че той не знае нищо за постъпката ви?
- Точно така.
- Окей - съгласи се той след известна пауза. - В такъв случай нека бъдем наясно. Давид е мой приятел, при това приятел, който човек има веднъж в живота, и нямам никакво намерение, нито желание цяла неделя да слушам всевъзможни сплетни по негов адрес. Във всеки случай повечето от тях са ми известни.
- Не става въпрос за това...
- Винаги става въпрос за това - прекъсна ме той. - Познавате Давид твърде отскоро, Ел. Едва ли осъзнавате в какво положение се намира един толкова известен, толкова влиятелен и ухажван мъж като него. Нито пък какво означава да сте част от неговото близко обкръжение. До този момент сте окрили само приятните и бих казал, забавните страни от този начин на живот: вратите, които като по чудо се разтварят пред вас, залите, които се опразват заради вас само с едно щракване на пръстите, шлеповете на лунна светлина...
Намеци за вълшебната вечер, която Давид бе посветил на мен, и предложението, което ми бе направил върху водите на Сена. От това заключих, че два пъти седмично приятелите си разменяха не само топки на корта в шикозния клуб „Шатенре“ западно от столицата. Ала докъде стигаха взаимните им изповеди в паузите между два удара с ракетата?