Два часа по-рано, през тази юнска неделя, терасата на „Марли“ гъмжеше от туристи. Около мен се чуваха всички езици на света с изключение на френски. Дискретността бе осигурена. Изобщо не се съмнявах, че именно това бе определило избора, направен от моя събеседник.
Франсоа Маршадо пристигна с десет минути закъснение, без да се извини. Седна и ми посочи двора на Лувъра със стъклената пирамида:
- Знаете ли, че Андре Барле подсказа на Митеран идеята за тази пирамида?
- Не... - признах скептично аз.
Кой твърдеше това? Самите братя Барле? За мен никак не бе чудно, че Андре, преди него Пиер, а след него Давид са сновали из коридорите на властта в дирене на подкрепа. От определено ниво нататък всичко се превръща в политика. Всичко се разиграва под диктовката на съответното правителство. Ала чак пък да шепне на ухото на президента на Републиката... На ухото на сфинкса.
- Митеран нямаше достатъчно основателен повод да напусне Елисейския дворец и да се настани в Лувъра. Но в тесен кръг споделяше, че желае да даде достатъчно ясен знак за президентската власт.
- Знак от какво естество?
- От символично. Беше очевидно, че се стреми към кралските атрибути, но без титлата. Тогава на Андре хрумна гениалната идея, почерпена от прозвището, с което недоброжелателите наричаха президента. А какво се намира зад сфинкса в Гиза, ако не пирамида?
Отпивах от идеално дозирания коктейл „Монако“, решена да съкратя учения му брътвеж. В този момент изобщо не ме интересуваха безбройните анекдоти, от които фамилията Барле плетеше собствената си легенда. Не бях техен биограф, а още по-малко техен житиеписец... Бях просто журналистка. Просто объркана жена в дирене на истината.
- Надявам се, че онова, което имам да ви кажа, ще ви заинтересува... Или да се наредим на опашката и да посетим музея?
Посочих върволицата посетители, която се точеше от остъкления вход чак до Триумфалната арка на Карузел. Облечен набързо, с платнен панталон и поло „Лакост“, той изобщо не би се откроил в тълпата туристи с малки раници на гърба и фотоапарати през рамо.
- Красива сте, каквато си ви спомням - поласка ме той вместо отговор със съблазнителна усмивка.
- Очевидно не толкова, че да съм достойна да водя телевизионно предаване...
Винаги съм се чудила каква пропаст отделя двата пола в това отношение. Ние, жените,
бързо забравяме за мъжете, които са ни обладавали,
съгласна с него. Не пренебрегвам ни най-малко чувствата, които са будили у мен, но ръцете им върху моето тяло, членът им в мен, всички тези усещания се заличават. Ето защо след
това нямам никакви претенции по отношение на тях.
Мъжете, напротив, изпитват собственическо чувство към своите минали завоевания,
колкото и отдавнашни да са те.
Тялото, което някога са прегръщали, си остава тяхно завинаги, макар не до такава степен и дори когато то не буди у тях вече никакво желание. Това до голяма степен обяснява
поведението на мъжете и вечния им стремеж да спят отново със своите бивши
(Ръкописна бележка от 14 юни 2009 г., съставена от мен)
От този момент нататък ми оставаше да му изложа моя кратък разказ, белязан от гняв и огорчение: подготовката на Културен коктейл за рекордно кратко време, преждевременното насрочване на първото предаване и накрая мнимото излъчване в ефир. Естествено, запазих за себе си участието на Луи и особената тематика на предложения от него репортаж.
Добавих от себе си само, че това се било случвало и с други предавания, както и с други млади журналистки преди мен, за да стигна до следното заключение:
- Давид блъфира с разни предавания и с фалшиви рейтинги, за да осигури кариерата на служителките, които вкарва в леглото си... Или има намерение да ги вкара.
Погледът на Маршадо се задържа за момент върху деколтето ми, сякаш то бе достатъчно, за да оправдае постъпката на неговия приятел, след което се надигна и с безразличен тон заяви отегчено:
- Ако за това става въпрос, то, ако не се лъжа... вие сте постигнали далеч по-голям успех от останалите! Давид не е от мъжете, които ще поискат ръката на първата попаднала му жена.