- А не ви ли шокира това, че шефът на телевизионен канал мами всички свои служители и пръска парите на фирмата за лична облага?
- Ел, ако трябваше да се вълнувам за всички злоупотреби с обществени средства от страна на всички генерални директори от САС 40, щях да прекарам живота си с носна кърпичка в ръка.
Каза това бе всякакъв цинизъм, а по скоро като нещо, което се разбира от само себе си. Като реалност, в която нищо и никой не бе в състояние да вложи повече морал.
- Повярвайте ми - добави той, - никога не съм се отнасял със снизхождение към нечистите игри на едрите собственици. Давид знае това. Спорили сме неведнъж с него по този въпрос. Било защото самият той постъпва по същия начин, било защото прикрива някои свои приятели.
- Само че не сте написали нито ред за това! - укорих го незабавно аз, изпълнена с презрение.
- Ако предприема подобен кръстоносен поход, незабавно ще изгоря и ще бъда изваден от играта. Няма защо да ви го напомням, не сте толкова наивна: една власт в сянка е толкова по-ефикасна, колкото по-предпазливо действа и приема охотно ласките на владетеля, вместо с високо вдигнат флаг да се бори срещу вятърни мелници.
Донкихотовската му метафора не можа особено да ме убеди. Кога бе използвал той перото като оръжие? Изплъзвал ли се бе дори за момент от икономическата власт, която го държеше в ръцете си, за да произнесе на висок глас онова, което журналистите си шепнат по коридорите на редакциите?
- Вашата лоялност ви прави чест. Давид може да се гордее, че има приятели като вас... -престорих се аз, че съм на негова страна. - Що се отнася до мен, трябва да ми простите, че съгрешавам поради моята младост и че все още храня известни илюзии за нашата професия.
Ефектът, който се опитвах да постигна, бе съсредоточен в това лично местоимение, което поставяше него и мен в една категория. И двамата бяхме журналисти въпреки огромната разлика във възрастта и опита.
- Само не ми пейте песента, че почтеността се изхабявала с годините. Не, Ел, тъкмо вие не!
Сега бе негов ред да прибегне до намеци. Това „вие“, на което бе натъртил, не бе отправено към младата жена, която стоеше пред него, а към любовницата, с която преди няколко месеца бе спал в хотел „Шарм“ срещу няколко банкноти. Въпреки риска реших да поема по опасния път, който той така категорично бе открил пред мен:
- Вие приемате така нещата, Франсоа. Това е вашият избор - блъфирах аз. - А моят ще бъде да разкрия пред Давид как двамата с вас приключихме онази вечер.
- Никога няма да го направите - възрази той, опитвайки се да убеди сам себе си. - Прекалено много имате да губите.
- Грешите. Вече изгубих най-важното.
- И какво е то?
- Илюзиите си. За него... за вас.
Ядосано се престорих, че си тръгвам, като подръпнах полата си, преди да стана, но той ме хвана за ръката и я притисна към кафявото дърво на малката маса.
- Почакайте...
- Оставете ме - тихо се сопнах аз.
- Онова, което ми разказахте, е нищо в сравнение с материалите, с които разполагам за групата „Барле“..
Той ме пусна, сигурен, че е успял да привлече вниманието ми.
- Наистина ли? - предизвиках го аз да каже нещо повече.
- Наистина.
Неочаквано отпусна рамене, сякаш ненадейно притиснат от невидим товар. Изглеждаше предварително съкрушен от онова, което се канеше да ми каже. Погледът му за момент се зарея към отворените арки, през които до нас достигаше свеж зефир. Не носеше слънчеви очила и присвиваше очи на светлината, като огряваше нашия край на терасата.
Дръпна се на сянка и ми хвърли двусмислен поглед, който можех да разтълкувам единствено по следния начин: аз бях едновременно най-лошото и най-доброто нещо, което му се бе случвало. Проклятие, но също така сгоден случай, какъвто скоро нямаше отново да му се предостави. Сгоден случай да разкъса веднъж завинаги веригата, която открай време го приковаваше към Давид. За него бе ударил часът на реванша. Часът, когато щеше да захапе ръката, притискала го толкова дълго. Прекалено дълго.
- Вече се разбрахме - заговори отново той. - Никога не сме се виждали и никога не съм ви казвал това, което предстои да чуете.
- Съгласна съм.
Той отпи две глътки от бирата си и започна да говори с все още малко пяна върху горната устна. Тънка устна, която се бе притискала до моите устни през онази вечер, помислих си аз, донякъде смутена от това колко неуместна бе в този момент подобна асоциация.
- Групата „Барле“ не се занимава само с телевизия във Франция.
- Знам това.