Очите му се разшириха от едва ли не детинско удивление. Ясно виждах, че изненадата му е неподправена. Някакво момиченце, което търчеше край редицата аркади на кафене „Марли“, по чиято тясна пътека едва можеха да се разминат двама души, се блъсна в стола му, но той така и не реагира. Втренчил се бе в мен със смутена усмивка върху устните.
- Но, Анабел... Та той чудесно знаеше коя сте и преди всичко каква сте за мен през онази вечер.
Въпреки пищенето в ушите смятам, че чух добре.
Всичко около мен избухна, вдигна се до сводовете, след което се стовари върху мен. Около нас никой не помръдна. Рухваше моят свят, не техният.
- Откъде сте толкова сигурен?
- Откъде... - повтори той сякаш на себе си с празен поглед. - Значи, вие не знаете нищо за дейността му извън телевизията?
- Каква дейност?
Той хвана с две ръце стола ми, сякаш се боеше той да не изчезне под мен.
- „Нощните красавици“, агенцията...
- Е, и какво?
- Тя е негова собственост - довърши едва чуто той, давайки си сметка какъв удар ми нанася.
Като добър бизнесмен, загрижен за възвръщаемостта на вложенията, Давид бе инвестирал в нещо, което за него бе „малко предприятие“. Ето това бе довел до знанието ми Франсоа Маршадо.
С други думи: всички жени, които фигурираха в картотеката на Ребека, му бяха малко или много познати - по лице, красиви муцунки върху екрана или върху гланцираната хартия, ако не и по репутация.
Не произнесох нито дума.
Дори не казах „довиждане“.
Излязох, залитайки от кафенето. Не съборих по пътя си нито едно дете.
Влязох в метрото.
Качих се във вагона с надеждата никога повече да не изляза от него, с надеждата силната въздушна струя да отвее и да разпръсне онова, което бе останало от мен.
Завърнах се в дома Дюшеноа, съвършено празна отвътре, прибрах в една чанта наслуки някои вещи, без дори да мисля кои ще ми потрябват и колко време ще отсъствам.
Обадих се на София със свит на топка стомах и свито гърло. Просто не бях съвсем изгубила способността да произнасям думи. Почувствах тревогата й от другата страна на линията, тревогата на все още всеотдайна приятелка.
После зачаках тя да ме откара далеч оттук, седнала на един фотьойл в салона, с Фелисите върху коленете, със залепнали по ъгълчетата на клепките ми сълзи. Те така и не можеха да потекат по бузите ми, както аз не можех да разбера какво се случва с мен.
Отворих вратата, решена да изчакам на улицата София, която всеки момент трябваше да пристигне, но в този момент зърнах Изиам, както винаги скован, да се появява пред желязната врата с пакетче в ръка, увито в пластмасова торбичка. Не се бях излъгала. Той действително бе колелце в машината, която бе на път да ме смаже. Невинно винтче, което въпреки това пренасяше до мен онази сила, която ден след ден ме унищожаваше.
- Добър ден, госпожице.
- Добър ден, Изиам.
- Заминавате ли?
- Да... - промърморих аз като заловена на местопрестъплението. - Какво ви води насам?
- Има пратка за вас.
- От кого?
- Не зная. Господин Жак ми заръча да я доставя. Това и правя.
Щрак. Винтчето Изиам изпълни задължението си.
- Разбирам.
Открехнах желязната врата, за да поема пликчето, след което отпратих младежа с усмивка, която по нежност и трогателност изобщо не можеше да се сравни с неговата.
- Надявам се, че това са добри новини за вас - подхвърли той, докато се отдалечаваше.
- Да, и аз се надявам.
Стъпила върху паветата на малкия кръгъл двор, трескаво разопаковах пратката. Не се надявах на нищо. Просто исках да замина. Да замина и да разбера. А освен това знаех, че в поредната кутийка ще има повече въпроси, отколкото отговори.
Този път обаче нямаше магнитна карта за хотел „Шарм“. Нямаше и покана за среща. Вътре имаше само един предмет, придружен от картичка. Извадих маската, венецианска маска, подобна на онази, което Луи бе носил по време на една от нашите срещи. През полуотворения цип я пъхнах грубо в чантата и поех картичката, която от едната страна беше чисто бяла. От другата страна имаше само една повеля. Поредната. Седмата, на която нямах никакво намерение да се подчиня:
7 - Неизвестното ще изследваш
Когато скърцането на спирачки ме извади от меланхолията, си помислих, че все пак именно това ми предстоеше да направя. Да вляза в ролята на спелеолог, който ще се спусне в бездна, дирейки себе си.