Мисълта ми тънеше в колебания, подобно на вечерния здрач, който покриваше зелените поля наоколо със сива пелена и постепенно ги лишаваше от цвят.
- След това виждала ли си се с него?
- Не и след репортажа. Един-два пъти Ребека ми се обажда, за да ми каже, че „Ришар“ искал отново да се срещне с мен. Но на мен ми се стори малко странно да спя...
После се поправи със смутена гримаса:
- ...да се срещам отново с мъж, който е вземал от мен интервю. Особено на тази тема.
Смущението и паниката, които се изписаха върху лицето й при неочакваната му поява във Венсенската гора, не са били престорени. Едва ли си е давала сметка в каква машинация неволно е попаднала. Гледах я и сега, объркана, стъписана, опряла глава в сивата пластмаса на вратата, защото тя дори по-малко от мен разбираше смисъла на случващото се.
Накрая все пак се посъвзе и подхвърли закачливо:
- Знаеш ли, той наистина е малко чалнат...
Обърна към мен дяволитата си усмивка, сякаш просеше извинение:
- Само не ми казвай, че не си му виждала татуировките.
- Виждала съм ги. Едно „А“ и едно „Д“... Защо?
Споменах по памет двете букви, които бяха донякъде открити и които бях забелязала по време на разходките си с Луи. Подигравателно присвитите й очи ми подсказаха, че за разлика от мен тя бе имала привилегията да разгледа и останалите, а те сигурно разкриваха нови загадки.
- Почакай, това е само видимата част на айсберга! Само първата страница от Човека-Азбука!
- „Човекът-Азбука“ ли? - едва не прихнах аз. - Що за прозвище?
- Не ти ли е разправял? Татуирал е върху тялото си цялата азбука.
- Е, това го знам - сопнах се аз.
- Не е ли откачено? Трябвали са му четири-пет години, за да гравира по кожата си всичките букви. При това не са еднакви: различават се по големина, по шрифт, по орнаменти и пр.
- Наистина луда работа... - съгласих се аз.
Сама усетих двусмислието на моето определение: очевидно това бе дело на луд и в същото време направо удивително. Подобно нещо би могъл да направи само той.. Бе напълно в негов дух. Не бе необходимо да ми обяснява причината за подобно начинание, защото вече бях наясно: Луи мечтаеше да бъде писател. Луи би дал мило и драго да може да пише и да се занимава само и единствено с това. Стигнал бе дотам да изпише собственото си тяло, да го превърне в изходен материал за своето изкуство, от който да черпи като от палитра.
Представих си за момент голото мъжко тяло, стегнато в черен латекс, което само бях мярнала в мрака. Опитах да разположа една по една буквите от азбуката върху сухите му, стегнати мускули, чиито движения подчертаваха извивките на всяка буква.
Не биваше да си губя времето, представяйки си подобни картини. В крайна сметка нали същият този мъж ми бе подготвил клопка! Нали той си бе играл с мен през цялото това време.
- Софи... Искам да ти задам един последен въпрос и...
Шумно преглътнах. Неочаквано ме проряза болка. Имах усещането, че всеки път трябва да прокарвам заедно със слюнката тежка метална топка.
- Да?
- Искам да ми кажеш истината.
- Разбира се! - възкликна тя, изпълнена с желание да ми се реваншира. - Естествено.
Нов спазъм в ларинкса ми.
- Бил ли е... Бил ли е Давид твой клиент?
- Какво?
Почти изкрещя.
- Да не си откачила? Няма такова нещо!
- Нали си спала с Луи, без да знаеш кой е всъщност.
- Че това няма нищо общо! Давид е публична личност. Виждала съм го на снимка.
Не си спомням да съм й показвала някога неговия портрет, нито върху страницата на вестника, нито на някоя от малкото снимки, които пазех в паметта на моя телефон.
- Признай си - подхвърлих й с усмивка. - Търсила си го в „Гугъл“?
- Ами да, какво си мислиш? Най-добрата ми приятелка излиза с милиардер. Най-малкото бе да погледна поне как изглежда! Нали така?
- Добре де, добре...
В светлината на фаровете се мярна табела, по която разбрах, че наближаваме Рен и че не след дълго ще трябва да се отклоним, за да заобиколим града от запад, а след това да продължим на север по посока на Сен Мало.
- Защо ми задаваш този въпрос? Нима че смяташ за такава гаднярка, че да си легна с твоя годеник, след като знам кой е?
- Няма такова нещо... - приех отново предишния ни заговорнически тон. - Нямах предвид това...
- А какво?
- Няма представа. Просто мисъл...
По-скоро кошмар. Една от химерите, излезли от тъмния лес, който ни притискаше от двете страни. Изведнъж си спомних, че бяхме прекосили Майен, област, която се слави с мрачните си легенди, със своите лечители и вещици. Като отглас от присъствието на последните, в нощта пред нас изникна табела с надпис „Скалата на феите“. Полазиха ме студени тръпки и кракът ми натисна педала на газта.