Без да обръща внимание на запуснатия вид на интериора, София се прехласваше от миналия му блясък, който все още личеше по някои детайли, както и по самите размери на помещението:
- Колко е тъпо семейството да разполага с подобен имот и да го остави в подобно състояние...
Никога няма да разбера начина на мислене на богатите. Човек би казал, че нищо от онова, което притежават, не представлява интерес за тях. Сигурно е заради многото мангизи....
Не обърнах внимание на дълбокомислените й разсъждения, които при това бяха ми припомнили нещо важно: значи, в тази едва ли не оставена на разрухата къща, с овехтяло и захабено обзавеждане, Давид е имал намерение да ме доведе за медения месец? Направо не можех да повярвам.
Докато София ровеше из кухнята, реших да изследвам горния етаж. Стаите бяха в състоянието отпреди трагедията с Орор. Някои не бяха обновявани от половин век. На много места мазилката вече се ронеше. Леглата изглеждаха хлътнали от тежестта на цели поколения спящи. Не обърнах внимание на тези останки. Дирех други. Дирех спомени, някакви следи, които по-красноречиво от мебелите или тапетите да свидетелстват за преживяното от братята Барле между тези стени. В първите две стаи не открих нищо интересно. Третата прояви повече щедрост, тъй като трите чекмеджета на стария скрин от потъмняло дърво бяха препълнени с разни книжа, бележници и фотографии.
Реших да не се обаждам на София. Предпочитах да ги прегледам сама, поне първия път. Повечето снимки бяха от прекарани тук почивки отпреди трийсетина години. На тях се виждаха Давид и Луи, усмихнати и привидно задружни момчета, най-често на плажа: в надувна лодка, заети да строят пясъчен замък, готови за лов на скариди, гордо вирнали хванат за щипците рак или да играят на топка... И така нататък. Дали това бе дело на фотографа, вероятно Андре Барле, но всеки път Давид изпъкваше на преден план, самоуверен и тържествуващ, докато Луи оставаше някак в сянка, неизменно малко по-назад, въпреки че бе по-висок с няколко сантиметра. Победителят и победеният. По-малкият брат, убеден в бъдещите си завоевания. А по-големият, отритнатият престолонаследник, вече зает може би в диренето на реванш.
- Ел? Всичко наред ли е? Да се кача ли при теб? - провикна се София от долния етаж.
- Не, не, идвам. Стой си там. Тук е още по-гадно.
- Искаш ли да излезем за по чашка? Няма да прекараме вечерта сред тези вехтории я?
- Хм... Мен не ме брой, скапана съм. Ти излез, ако искаш - насърчих я аз. - Само вземи ключа. Оставих го върху камината в салона.
Чувах я как крачи решително долу, след което отново се обади:
- Сигурна ли си? Ще ти подейства добре, така да знаеш. Ще ти проясни мозъка.
- Не, честно... Много мило от твоя страна.
Откровено казано, не бих отказала да се подкрепя с един аперитив. Само че в последната стая на етажа бях попаднала на нови съкровища. Съдържанието спокойно можеше да се побере в кутия за обувки, но този път на снимките се виждаше цялото семейство Барле, включително родителите, Андре и Ортанс, които виждах за първи път.
- Е, в такъв случай оставам с теб - с фалшиво примирение заключи София.
- Не, не, ти върви! Поразтуши се.
Чух я как се изкиска, после стълбата изскърца под тежестта й. Стигна до площадката и накрая се появи в рамката на вратата, която бях оставила отворена:
- Никъде не мърдам. Погледни какво съкровище открих.
Вдигна пред очите ми тумбеста бутилка, покрита с прах, полепнал по засъхналия алкохол, а в другата ръка държеше две чаши, които бе успяла да измие, все още мокри от сапунената вода.
- Какво е това? - запитах аз, като вдигнах глава.
- Отлежал арманяк. Какво ще кажеш?
- Давай... - подканих я с усмивка.
Тя напълни чашите, настани се до мен на паркета и грабна част от купчината.
- Какво търсим всъщност?
- Нещо, свързано с първия брак на Давид.
Ала повечето снимки, както от нейния, така и от моя дял документи, бяха от по-отдалечен период. От времето, когато бащата и майката Барле все още са били младо семейство, изпълнени с планове за бъдещето и с амбиции.
Имаше няколко техни сватбени снимки. Веднага познах роклята „Скиапарели“, която Ортанс бе носила преди мен. Роклята, която трябваше да облека само след три дни и която й стоеше великолепно, по-добре, отколкото би ми стояла, колкото и да я преправях. Ако въобще се наложеше да я използвам...