Сетих се, че все още не бях подписала брачния договор, оставен от Арман, и че намирах все по-малко причини да го сторя.
Семейна вечеря, почивки на море или на планина, Коледа в салона на „Рош брюн“... От останалите снимки не научих нищо, което вече да не знам. Впечатление правеше отсъствието на жени около братята Барле. Дори като възрастни изобщо не ги видях в прегръдките на годеница или на любовница. Не видях нито Орор, нито Ребека върху тези пожълтели снимки с бели кантове или върху полароидите с избледнели цветове, които лепнеха от избилата по тях емулсия.
Сухо изщракване, последвано от продължително метално скърцане, ни накара да подскочим. Шумът се повтори още един-два пъти, което ни даде да разберем, че навън бе задухал вятър, който обгръщаше къщата с могъщото си дихание. Диханието на морето.
- Няма нищо, това са капаците на прозорците - успокои ме София. - Пантите сигурно са съвсем ръждясали от влагата.
Глътката арманяк като огнен език опари хранопровода ми и ми вдъхна кураж.
- Трябва да се обадя на мама - сетих се внезапно аз и се надигнах.
- Окей. Аз ще поразгледам още малко - отвърна разсеяно, погълната от старите фотографии.
Когато слязох, видях през широкия прозорец откъм морето, че нощта е обгърнала вилата с бездънен мрак. Само фарът на Гран Жарден и осветлението, което обливаше крепостните стени на Сен Мало, изпъкваха върху черния като въглен хоризонт.
Тази непрогледност ме наведе на мисли за мама.
- Аз съм! - казах аз със свръхчовешко усилие да придам на гласа си непринуден тон.
- Добър вечер, дъще.
Гласът й беше като от дните, когато не се чувстваше добре. Личеше, че се опитва да прикрие истинското си състояние. Така можеше да измами всеки, включително Лор Шапюи, но не и мен.
- Преди малко получих чудесна кошница с плодове.
- Е, опита ли ги?
- Не... Не, не съм много гладна. Нали знаеш, от всички тези процедури непрекъснато ми се гади.
Явно бе изгубила обичайния си апетит. А това изобщо не беше добър знак.
- Мамо, сигурна ли си, че си добре? Искаш ли да дойда?
- А, не... Стой си, където си, скъпа.
След това съкрати разговора, сякаш всяка произнесена дума й причиняваше болка. Веднага щом затворих, набрах номера на Людовик Пулен. Младият мъж съвсем наскоро се бе дипломирал, но майка ми го бе харесала и го бе избрала за личен лекар. До момента, когато състоянието на Мод наложи постоянни хоспитализации, той се бе грижил за нея и все още я преглеждаше, когато неочаквано й прилошееше. Ала чувствах, че тази вечер нещата са по-сериозни.
- Доктор Пулен?
- Да... - отвърна доста рязко младежкият му глас. - Кой го търси?
- Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно. Анабел Лоран се обажда. Вече сме се срещали у майка ми. Дъщеря съм на Мод Лоран.
- О, да, разбира се - омекна той.
- Разтревожена съм, докторе. Намирам се в провинцията и току-що разговарях по телефона с мама... Не се чувства никак добре.
- Хм... Желаете да отида и да я прегледам?
Не смеех да искам това от него. Въпреки младостта си той преливаше от съчувствие и професионална добросъвестност. Надявах се, че няма да ги изгуби прекалено бързо. Не и докато мама се нуждае от него.
- Бих искала, стига това не ви притеснява.
- Нищо подобно. Ще прескоча утре сутринта след прегледите. Кабинетът ми не е далеч от нейния дом.
- Утре... - промълвих аз, без да мога да скрия разочарованието си.
- Значи, искате да отида сега, така ли?
- Не...
„О, да“, крещях вътрешно аз.
- Не се притеснявайте... Разбирам. Обувам се и отивам. Ще ви се обадя веднага щом приключа.
Затворих точно в момента, когато порив, по-силен от предишните, шибна вилата и старите греди изскърцаха зловещо. На този участък от брега нищо не възпираше северните ветрове, които блъскаха немилостиво сградата.
Докато не научех как е мама, нямах сили да продължа издирванията.
- Ще остана за малко долу - викнах към София.
- Окей.
Нямаше телевизия, нито радио. Нямаше и списания, пък били те и стари. Единственото ми занимание, докато чаках обаждането, беше книгата, която бях грабнала на тръгване от купчината, купена в „Мюзардин“. Първата от списъка на Луи: Тайни жени от Аня Оз. В този момент бях предразположена към еротично четиво точно толкова, колкото и да се изкъпя в ледените вълни, които се удряха в скалите отвън. Вълните, погълнали Орор.
Корицата беше сполучлива: стройно женско тяло с тежка камея на шията, обвита в тайнствен виолетов облак. От страница на страница постепенно се увлякох от разказа на главния герой, писател, заинтригуван от изчезването на жени, докато накрая открива съществуването на подземен свят, населен с амазонки, превръщащи попадналите сред тях мъже в сексуални роби. Същото се случва и с него. Отначало се чувства жертва, но постепенно охотно започва да изпълнява задълженията си. Неволно направих сравнение: колкото и увлекателна да бе неговата участ, тя бе напълно противоположна на сегашното ми състояние. В мъжки вариант. Не бих повярвала, че Луи случайно е поставил тази книга начело на списъка. Освен крещящото несъответствие с моето битие, вероятно в нея се криеха други послания и тази перспектива ме накара да продължа нататък много по-внимателно. Нима това се очакваше от мен: пълна и безусловна капитулация на моето тяло? От друга страна, на него му бе известно, че това тяло вече му принадлежи... Или може би?