Както беше обещал, доктор Пулен проведе кратък разговор с мен, с който се постара да ме успокои. С онова, което й бе предписал, мама щеше да издържи до сватбата, а също и до отпътуването за Лос Анджелес два дни след това. А по-нататък... Не можел да гарантира нищо и, подобно на мен, разчитал на професионализма на американските колеги.
Канех се да приготвя, доколкото мога, леглата на горния етаж, където да прекараме нощта, когато отвън се разнесе бръмченето на мощен двигател. Сред воя на вятъра и шума на вълните до нас достигнаха две кратки изсвирвания на клаксон.
Надзърнах през стъклото на входната врата. През пелената на проливния дъжд едва различих колата, тъй като светлината на фаровете, насочени към къщата, ме заслепи. Те примигнаха в такт с клаксона. Втурнах се навън под водните струи, които шибаха лицето ми. Само няколко крачки по-нататък разпознах лимузината на Луи. Ала вместо него в снопа светлина видях към мен да се приближава шофьорът Ришар с голям чадър в ръка.
- Добър вечер - изръмжа той с обичайната си любезност.
- Добър вечер. Мога ли да ви запитам какво правите тук?
- Трябва да ви откарам на мястото, където ви очакват. Това е всичко.
- И сте дошли чак от Париж? - престорих се на учудена аз.
- Да - кратко отвърна той, сякаш това се разбираше от само себе си.
- И къде ще отидем?
- Не зная. Известен ми е адресът, който ми бе връчен.
Бих могла да откажа. Бих могла да избягам, да захлопна вратата под носа му и да се барикадирам в къщата. Бих могла да се втурна надолу, да прескоча оградата на градината и да се хвърля в морето, както преди мен бе сторила Орор. Бих могла да накажа братята Барле, като ги лиша от новата им играчка.
Вместо това се задоволих да му отвърна:
- Нали разполагам все пак с пет минути, за да се преоблека?
- Това не е необходимо. Само вземете маската, която сте получили.
Подчиних се безпрекословно, със залепнала върху задъханите ми гърди рокля.
- Софи! - провикнах се от входната врата аз.
- Да, какво?
- Излизам.
- Излизаш ли? Майтапиш ли се с мен? Преди десет минути не искаше да излезем заедно...
Не можах да кажа в отговор нищо, освен едно име, което говореше самж по себе си:
- Луи ме вика...
Мълчание.
- Чу ли ме?
- Ами да. Какво да направя? Живей си живота.
Бързешком излязох с маската в ръка, а вън ме посрещна същински потоп.
След като Луи променяше условията на нашите срещи, след като бе избрал нов терен за нашата игра, това означаваше, че сме преминали към нов етап. А и не можеше да бъде иначе.
Колата потегли бавно, за да откара пратката до получателя. В този момент не бях нищо повече и това отвратително положение ме възбуждаше.
Всъщност какво още имам да губя?
Какво може да застане между мен и моите желания?
Жаждата ми за истина? Виждам как при поредното разкритие тя все повече се отдалечава от мен. Лоялността ми към Давид? Каква лоялност? Самата дума е напълно неуместна, когато се отнася до човек, който ме е предал. Вече съм отвъд подобна дилема. Занапред и по-конкретно тази вечер значение имат единствено повелите на моето тяло. Тялото, кротко отпуснато на задната седалка на лимузината. То е, което ме води към нови, неизследвани
територии на секса.
Около нас се стеле нощта, изпълнена с грохота на морето и внезапните пориви на вятъра, но аз не им обръщам внимание. Дори не се учудвам, когато колата спира посред някаква промишлена зона, малко след изходната табела на Сен Мало. От двете страни на безлюдната улица се точат хангари със зловещ изглед. Мястото изобщо не предразполага към дирене на наслади. Започвам дори да си мисля, че съм жертва на някаква нелепа шега, когато шофьорът Ришар спира пред скромната витрина на склад за обзавеждане на бани. Той
отваря
междинната преграда и в огледалото за обратно виждане ми прави знак, че ме очакват на