(Ръкописна бележка от 15 юни 2009 г., съставена от мен)
Преситени от толкова внимание, дълго съзерцавахме залива и морската шир отвъд него под размирния поглед на Алфред Хичкок, чиято статуя с по един гарван на всяко рамо допълваше вида на вилата, която се издигаше в източния край на скалите, доста вярно копие на дома на Бейтс от Психо.
- Това е във връзка с фестивала - обясни ни сервитьорът, който се оказа досадно бъбрив.
- Какъв фестивал? - вдигна нервно очи към него София.
- Ами фестивалът на английското кино, разбира се. Трябва да дойдете, за да видите хайлайфа, звездите и всичко останало!
Красноречивото ни мълчание не след дълго сложи край на дърдоренето му и можахме най-после да се отдадем на безмъл-вно съзерцание на пейзажа. Свежият бриз откъм морето предвещаваше един приятен ден. С него до нас достигна крясъкът на чайките и мирисът на водорасли.
София първа наруши мълчанието:
- Е, откри ли нещо интересно?
- Какво...?
- В къщата. Нали рови из чекмеджетата?
- А, да... Е, не чак толкова. Нищо особено.
- А ти какво очакваше?
Въпросът, който ме измъчваше, не беше „какво“, а „кой“.
Предвид завесата от тайнственост, с която двамата братя Барле бяха обгърнали всичко, свързано с Орор Делбар и нейната роля в техния живот, отсъствието на младата жена от семейните архиви по-скоро ме разочарова, отколкото учуди. За момент се поколебах дали да се доверя до такава степен на моята приятелка, но накрая й разказах подробно всичко, което ми бе известно до този момент.
- Ако правилно съм те разбрала, те напълно ли са изтрили тази жена от живота си?
- Така изглежда...
- Доста е подозрително, напълно съм съгласна с теб... - После веднага добави: - От друга страна, ако е загинала заради съперничеството, което самият ти си разпалил между синовете си, все пак би трябвало да запазиш някоя нейни снимка. Нали така?
Със здравия си разум донякъде бе права. Някои опити за подправяне на миналото не са задължително плод на тъмни намерения. Нерядко, когато става въпрос за интимна драма, целта по-скоро е да се запази благоприлично мълчание и да се уталожи болката. Най-сигурният начин да се постигне забрава бе да се заличат всякакви следи от трагедията.
- Права си - съгласих се с половин уста.
- Но ако искаш, ще ти помогна да претършуваме. Сигурна съм, че на дъното на шкафовете има неща, до които още не си стигнала.
Приех предложението й, след което двете се отправихме обратно към „Рош брюн“, този път по крайбрежния път, по който можеше да се мине само при отлив. Тясната гранитна пътека, циментирана само на отделни места, минаваше по самия ръб на скалистия нос Малуин. Оттам се откриваше великолепна гледка към Сен Мало със залива, към островчетата Гран Бе и Пти Бе, Сезамбр и Конше. По средата на разстоянието имаше предупредителна табела: Внимание, плувци! Силно морско течение. Опасно за живота.
Малко по-нататък забелязах мястото, което Луи ми бе описал доста точно, докато пътувахме в лимузината: стената в подножието на вилата с малка бяла врата, от която няколко стъпала водеха до пътеката. По-надолу от водата стърчаха скалисти зъбери, чиито ръбове на вид бяха остри като ножове. Между тях човек лесно би могъл да заклещи крака си.
- Ето тук е загинала - глухо промълвих аз и посочих мястото на моята приятелка.
- Тук ли? - зачуди се тя. - Че това е до самия бряг... Човек не може да се удави тук! Това е смешно!
На пръв поглед действително опасността не бе чак толкова голяма, особено при отлив и при спокойно море. Ала достатъчно бе равнището на водата да се повиши и дори най-слабо вълнение, за да хване всекиго в този капан, да го залее, да го откъсне от света, който живее и пулсира само на няколко метра оттам.
Сякаш като потвърждение на моето предположение, човекът, когото в този момент срещнахме по пътеката, ни посочи някакъв мъж в неопренов костюм, изненадан от прилива на малка пясъчна ивица, само на около сто и петдесет метра от плажа. Оттук разстоянието изглеждаше лесно преодолимо и въпреки това плувецът явно бе объркан. След няколко минути колебание, твърде ценни при тези обстоятелства, той все пак се хвърли във водата и не без мъка успя да се добере до брега, борейки се с мощното течение.