Не разменихме повече нито дума, докато стигнем до къщата. Разтворихме широко капаците на прозорците, за да проветрим, а след това изсипахме върху прашния паркет съдържанието на всички чекмеджета, които успяхме да открием. Две от тях все пак оказаха съпротива и опитите
ни да ги отворим с помощта на закачалка и стара отвертка се оказаха напразни.
Сред острата миризма на паркетин и на проявител прекарахме следващите часове седнали направо на пода, наведени над старите снимки, като внимателно проучвахме всяка от тях и дори се връщахме към онези, които преди това набързо бях прехвърлила предишната вечер. Ловът ни не се оказа особено успешен, защото така и не открихме снимка на Орор, но пък попаднахме на някои интересни находки. Сред тях имаше снимки, правени по всяка вероятност преди гибелта на младата жена, а други след това, когато Андре и Ортанс са били все още живи. Естествено, изразът на лицата върху първите беше по-весел, отколкото след това. Видяхме например как Луи прегръща красива блондинка с див поглед, в която доста трудно разпознах Ребека. Това наистина беше тя, вече неестествено скована, в моряшко костюмче от „Жан-Пол Готие“ или „Етиен Дао“, с една дума, на върха на вълната по онова време.
- Вярно - оплака се София, - двамата наистина са движили заедно.
- Да... Странно...
- Странно ли?
- Сякаш... Орор е оставила след себе си толкова малко... Сякаш тя самата е искала да изчезне.
Забележката ми я обърка, но тя не размишлява дълго над това нелепо предположение и отново заби нос в купчината пожълтели снимки.
Не бе нужно да й обяснявам подробно към какъв мъгляв сценарий ме отпращаше тази хипотеза. Също както в Тайни жени, Орор би могла да реши да заличи следите си, като крайна мярка от нейна страна, за да накаже братята Барле за лошото отношение към нея. Ала сравнението спираше дотук: докато амазонките на Аня Оз се укриват от погледите, за да излязат накрая и да пожънат триумф, Орор наистина бе загинала. Оказала се бе по-жестоко наказана от онези, които я бяха подтикнали към тази драматична крачка.
Последните часове от престоя ни в „Рош брюн“ бяха посветени на щателно претърсване на всяко ъгълче във вилата. Този път дирехме не само снимки, а каквато и да било улика, която да ни позволи да се доберем до Орор или по-скоро до следите от нейното присъствие тук.
Вече бяхме на път да се откажем, обезсърчени от купищата нащърбени дребни украшения, стари рекламни каталози и консерви с изтекъл срок на годност, когато внезапно София възкликна:
- Я виж!
От дебелата купчина различни проспекти бе измъкнала професионална изцапана и омачкана визитна картичка, чието състояние показваше напредналата й възраст.
Жан-Франсоа ДЕЛБАР
Нотариус ул. „Пласитр“
35 400 СЕН МАЛО телефон: +33 99 32 69 45 факс: +33 99 32 69 47
- Фамилията на твоята удавница не беше ли Делбар?
- Да - кратко потвърдих аз.
Никога не бях чувала за Жан-Франсоа Делбар. Нито Луи, нито Ребека ми бяха споменавали за него.
- Видя ли номера? - настоя София. - И факса. Не са актуални...
Действително. А това доказваше, че някой от семейството на Орор бе живял и работил по тези места, вероятно преди нейната смърт, поне доколкото можех да съдя по номера на телефона. Дали беше неин брат? Или чичо? А може би дори неин баща?
- Какъв беше местният код? - запитах аз.
Тя грабна първата попаднала й диплянка:
- Нула две.
Веднага набрах него и въпросния номер на мобилния телефон и чух сигнала. Ала вместо повикване дойде автоматичният отговор, че номерът вече не е валиден. Откога? Тайна. Използвах случая, за да направя справка, но операторката не откри в данните никакъв Жан-Франсоа Делбар, нито в Динар, нито в агломерацията на Сен Мало. Помолих я дори да подири имена със сходен правопис, но без успех.
- Или е напуснал тези места, или също е мъртъв - заключи София, след като затворих.
Мъртъв. Мъртва.
Привидно невинната й забележка откри пред мен нова пер-спектива.
- Ти си гениална! - възкликнах аз и я грабнах в прегръдките си.
- Че какво толкова казах?
- Идвай, „вдигаме си крушите“. Ще ти обясня по пътя.
Четвърт час ни бе достатъчен да пооправим и да заключим вратите на вилата „Рош брюн“, която ревниво продължаваше да пази своите тайни.