За щастие, в кметството на Динар отделът „Гражданско състояние“ все още работеше. За нещастие обаче, нямаше регистрирана никаква Орор Делбар, нито дори Барле. Липсваше както акт за раждане, така и смъртен акт.
Без колебание опитахме късмета си при техните колеги в Сен Мало.
- Да, има Орор Делбар. Родена на дванайсети април хиляда деветстотин и седемдесета. Починала на двайсет и пети декември хиляда деветстотин осемдесет и девета.
- Мамка му... - промърмори София, давайки израз на споделеното ни изумление. - Загинала е навръх Коледа!
Вечерта на Коледа, а не по време на лятно къпане, както ми бе заявил Луи по време на първото му признание по този въпрос...
- Къде е погребана? - запитах служителката в кметството.
- Вие от семейството ли сте, госпожице?
- Не... Но това е първата жена на моя бъдещ съпруг.
Изглежда, съм изглеждала достатъчно искрена и дори трогателна, защото тя все пак отстъпи:
- Подобна информация липсва в нашите регистри. Но предвид адреса, който ми давате... Има голяма вероятност това да е гробището в Рокабей. Ако семейството й притежава там гробно място, разбира се.
С помощта на набързо надраскан върху туристическата карта маршрут поехме с колата към въпросното гробище. Рокабей е печален квартал на Сен Мало, притиснат между гарата и доковете на търговското пристанище. От табелката на входа научихме все пак, че тук са погребани и някои известни личности, сред които Робер Сюркуф, най-известният от малуинските корсари, както и актьорът Даниел Желен.
След няколкоминутно лутане наслуки по алеите най-сетне попаднахме на един гробар с бакенбарди, който тикаше количка. Той се почеса по главата и накрая очите му светнаха:
- А, да, Делбар... Като нотариуса!
Бинго.
- Точно така - потвърдих аз. - Също като нотариуса. Впрочем Орор е негова... - замълчах с надеждата той да ме допълни.
- ...Негова дъщеря. Точно така. Не мога да ги объркам със семейство Доле или с Базенови.
Няма да научим нищо повече, даде ми знак София с вдигане на вежди.
Гробът на фамилията Делбар представляваше обикновена плоча от розов мрамор, без портрети и очевидно напълно запуснат. Нямаше цветя, украса, никакъв знак на внимание към почиващите тук. Никой не се бе погрижил да почисти плевелите край него. Върху плочата имаше четири имена с една и съща фамилия: Амеде (1910-1985), Сюзан (1912-1999), Жан-Франсоа (1938-2005) и Орор (1970-1989).
- Починала е преди баща си - отбеляза София.
- И дори преди баба си.
Изглежда, нито един член на семейството не беше вече между живите. Никой, към когото да се обърнем. Освен може би...
- Майка й... Майка й не е тук.
- Може би все още е жива - предположих аз.
- Ами да... Така и не поискахме имената на родителите й в „Гражданско състояние“. А сега вече са затворили.
Слънцето наистина се спускаше към хоризонта, а по това време местната администрация не работеше.
Включих телефона си и пътем установих, че Давид е престанал да ме търси. От сутринта насам нямаше ново обаждане. След това потърсих в Интернет „Ребека Сибони“ + „Нощни красавици“. Макар да бях действала наслуки, все пак се сдобих със следния резултат благодарение на регистрацията на „Нощни красавици“ във фирмения регистър, а изглежда, седалището на фирмата на Ребека бе на нейния домашен адрес: „Нощни красавици“ ООД, авеню „Жорж Мандел“ № 118, 75116, Париж.
- Да не искаш да отидем на гости на тази мръсница?
София отново си показваше рогата.
- Да.
- Вярваш ли наистина, че ще ни осветли?
- Нямам представа. Възможно е.
Поне така се надявах.
В крайна сметка, като се изключат Давид и Луи, тя бе последният свидетел на драмата. Не по-безпристрастна от тях, но все пак все още сред живите. Разходката ни до морето само бе повдигнала ъгълчето на завесата, която, подобно на калъфите върху мебелите в „Рош брюн“, криеше тайните на семейство Барле. Разчитах Ребека най-сетне да хвърли светлина върху случилото се и да изтупа от праха своите спомени. Тя очевидно знаеше много повече от онова, което ми бе казала последния път, на улица „Роа дьо Сисил“
Закачливият й поглед на онази снимка сякаш ме приканваше отвъд времето да я потърся. Би могла да осмисли отговорите си, да разчисти утайката от последните лъжи и да запълни последните празноти. Ето защо отивах при нея.
16 юни 2009 година
Спиране за пишкане, спиране за вечеря, спиране за зареждане. Пътуването ни до Париж заприлича на многоточие, сякаш отлагахме онова, което ни очаква в столицата. Не бързахме да запълним празнотите, които прашните чекмеджета на „Рош брюн“ бяха оставили в края на този твърде натоварен ден. След като Орор бе от тази област, как Давид се бе запознал с нея? Какво точно се бе случило на двайсет и пети декември хиляда деветстотин осемдесет и девета година, за да накара младата жена да се хвърли в бурното море? На какво се дължеше отсъствието на Давид в коледната вечер? Дали „бизнесът“, както твърдеше Луи, бе причината да бъде далеч от брат си, родителите си и на всичко отгоре далеч от младата си съпруга, в плен на депресията? Каква бе връзката на двамата братя с „Нощните красавици“? Възможно ли бе Орор също да е била... горещо момиче?