Накрая спряхме до един мотел някъде между Анже и Льо Ман, тъй като никоя от нас вече нямаше кураж да седне зад волана. Предишната нощ бяхме спали малко, София дори по-малко от мен. Трябваше обаче да отдъхнем, ако не искахме да предизвикаме злополука в натовареното от камиони движение.
Пиша това сред почти пълна тъмнина. Струва ми се, че на съседното легло София вече спи. Дишането й е шумно, но равномерно. Аз самата не мога да заспя. Дали поради неотдавнашните разкрития? Или от онова, което ни очаква в Париж?
Не, просто защото при всяка по-дълбока въздишка на моята приятелка си представям, че тя изобщо не спи, а енергично мастурбира
въпрос. Дали не се гали? Или по-скоро дали може да го прави, без аз да усетя? Тази мисъл до такава степен ме измъчва, че накрая сама пъхам ръка в слиповете си и започвам да
възбуждам клитора си с показалец, докато накрая не се предаде и изтръгне от мен няколко въздишки. Дали през тази нощ София ме чу? Дали се е запитала какви са тези мои нощни занимания? Съжителството на двама души в една стая, независимо дали са от един и същ или от различен пол, може би се свежда до въпроса: изпитва ли желание? Дали то е
насочено към мен? Или към самата нея?
(Ръкописна бележка от 16 юни 2009 г., съставена от мен)
На следващата сутрин потеглихме още на разсъмване. Тунелът при „Порт д’Орлеан“, чието оранжево осветление харесвах, ни погълна преди още съвсем да се е развиделило над околовръстния път с многобройните му разклонения към южните предградия.
Включихме се във вътрешния пръстен, поехме на запад и водени от джипиеса, минахме през „Порт дьо ла Мюет“
В този ранен час на понеделника движението в Париж все още беше поносимо, а по улиците почти нямаше оживление. Работеха само хлебарниците, някои кафенета и камионите за смет. Зеленият циферблат в колата показваше пет часа и петдесет минути.
- Нали няма все пак да й се изтърсим по това време? - запита София.
- Не. Имаш право. Кафе?
- Кафе - съгласи се тя.
Голямата сграда на авеню „Жорж Мандел“ № 118 бе строена през седемдесетте или осемдесетте години. Около всеки прозорец на бялата фасада имаше изпъкнали бетонни первази.
От хола на входа също лъхаше на кич и ни трябваха няколко минути да открием името на Ребека сред многобройните обитатели. Между другото, отбелязах и фамилията Барле на осмия етаж. Мина доста време, преди да чуем по домофона сънения й глас. Очевидно я бяхме събудили.
- Да?
- Ребека, аз съм Анабел.
- И София! - провикна се моята приятелка над рамото ми.
- Отварям ви - кратко отвърна тя. - Деветият етаж, първата врата отдясно.
Посрещна ни все още боса, в пембен копринен пеньоар, наметнат над бледорозовата нощница. Беше разчорлена, без грим и четирийсетте години много й личаха. Открих бръчки, които до този момент не бях забелязала, тъй като обикновено бяха прикрити под пластове пудра и фон дьо тен. Ала въпреки натежалите клепки, очите й си оставаха все така предизвикателни, каквито ги бе уловил фотографът на онази снимка. Кой ли всъщност бе този фотограф?
- Искате ли нещо? Чай? Кафе? Чаша вода?
Въведе ни в малката гостна откъм улицата. Беше модерна, чиста и кокетна, макар препълнена с всевъзможни сувенири и дребни украшения, но преди всичко снимки на Ребека под ръка с всевъзможни знаменитости. София неволно ококори очи, когато с изненада откри сред тях известен телевизионен водещ и прочута певица.
- Не, благодаря, тъкмо пихме кафе - отвърнах аз вместо двете.
- Добре... Аз ще си направя чай, ако нямате нищо против.
Докато тя го приготвяше, успях да разгледам интериора. Под отрупаното с нестабилни купчини документи бюро се виждаха два метални шкафа. Предположих, че това са архивите на „Нощните красавици“. Вероятно цялото това обзавеждане бе пренесено от опразнения офис на улица „Роа дьо Сисил“ ..